вече оказваше очевиден ефект върху него.
— Може би друг път. – Хвана я за ръка и я привлече към себе си.
– Но това също ти харесва.
— О, да, наистина ми харесва. – Обви пръсти около него и
започна да ги движи: меко пърхане като от ангелски криле. – И на
теб ти харесва, когато правя така, нали?
Електрически шок премина през тялото му.
— Мхм.
— А когато правя това? – Дани сведе глава и тъмната й коса
падна над долната половина от тялото му като копринен воал.
— Може би не толкова много – задави се Джейми. – Ще вземе да
развали удоволствието после.
Само че в този момент тя се забавляваше твърде много, за да го
послуша.
Дани излезе от банята в окъсания му халат и с кърпа, увита
около главата. Въпреки това приличаше на Савската царица.
— И така, накъде ще продължим сега?
— Имаш предвид „ние“ в смисъл на „нас"?
— Не, глупаче! – Дани го потупа по рамото. – Просто се
позабавлявахме малко, колкото да мине времето. Това не значи, че
ще се женим. Въпросът ми е накъде ще поемем като дуо безстрашни
следователи?
Джейми
вдигна
книгата,
която
четеше,
и
й
показа
изображението на корицата. Черно-бяла снимка на войник, който
поставя знаме на върха на голяма сграда. Флагът беше единственият
цветен елемент във фотографията: червен фон с жълт сърп и чук на
него.
— „Берлин. Последните сто дни“ – прочете заглавието Дани. –
Добра ли е?
— Всичко е описано с много подробности в нея, но един абзац
по-конкретно ми привлече вниманието. – Отвори на страницата,
която бе отбелязал. – Ето.
Косато руснаците обградиха дипломатическия квартал, се
разви удивителна, почти средновековна бартерна система.
Хората разменяха чувал с въглища за едно яйце или бутилка
чиста вода. Човек не можеше да си купи хляб срещу кола.
Бижутер от Вилхелмщрасе разказва, че веднъж при него дошъл
войник, който се опитат да му продаде древен артефакт,
вероятно взет от музей.
— Е, и? Може да е било какво ли не.
— Знам, но Вилхелмщрасе минава близо до бункера на Хитлер.
Опитах се да се обадя на сър Уилям Мелроуз, за да разбера дали
разполага с повече информация, но той е извън страната. В
продължение на седмица ще събира информация за следващия си
шедьовър. Реших, че междувременно можем да отидем в Берлин и
да свършим малко детективска работа.
Дани подсушаваше косата си с кърпа, но спря и се втренчи в
него.
— Шегуваш се, нали?
— Не. Дани. Не се шегувам.
— Боже, Синклер, на това вече му викам стрелба на сляпо.
— Всъщност тъкмо стрелбата се опитвам да избегна. Помислих
си, че ако съм в друга държава, ще им е по-трудно да ме застрелят.
Освен това именно в Берлин е изчезнал Бернт Хартман.
— Преди седемдесет години. Каза, че тогава е бил на около
двайсет, нали? Жив или мъртъв, сега човекът трябва да е направо
древен.
— Значи няма да дойдеш с мен?
— Тук съм, за да върша работа, Джейми. Не си нося
необходимото за пътуване из Европа. А и откъде пари?
— Докато бях в болницата, адвокатът ми се обади и ме уведоми,
че от фондация „Принцеса Чарториски" са се съгласили на частично
плащане за откриването на Рафаело. Сумата не е голяма, но пък като
никога разполагам със средства. Слушай, хайде да отидем. Мисли за
това като за почивка.
Дани присви очи.
— Не го правиш само защото искаш да се повъргаляш с мен
няколко дни, нали?
Джейми се ухили
— Виновен съм по всички обвинения! Честно казано, заради
предишните ми преживявания на немска земя Германия не е сред
дестинациите, които бих предпочел за почивка. Но пък винаги съм
харесвал Берлин.
— В такъв случай кога заминаваме?
След два дни Дани и Джейми се качиха на ранния сутрешен
полет за Берлин. Летище „Шьонефелд“ обслужва основно
нискобюджетни авиокомпании и се намира на около десет
километра от центъра на града. Хванаха метрото и по-малко от час
след като излязоха от терминала, двамата стигнаха до спирка
„Фридрихщрасе". Джейми беше избрал хотел наблизо и Дани огледа
улиците, докато вървяха натам.
— А накъде е Берлинската стена?
— На около четиристотин метра в тази посока. Можем да отидем