зад себе си и продължи да върви, като подмина широк булевард
вдясно от тях. а след това и огромна каменна сграда, която
засенчваше всичко край себе си.
— Еха, Синклер! Справяш се доста добре като екскурзовод.
— Ако мислиш, че това е хубаво, чакай да стигнем до предната
част.
Вървяха по влажна морава с ширината на две футболни игрища,
която се простираше далеч напред. После се обърнаха назад и се
вгледаха в огромното здание с римска фасада и стъклен купол.
— Това е Райхстагът – обясни Джейми. – Сградата от корицата
на книгата ни.
— Където Хартман и Дорнбергер са се били с танковете?
— Не, онова е Райхсканцеларията. Тя е била ей там. – Джейми
посочи вдясно. – Много след Бранденбургската врата. Обаче
руснаците са искали Райхстага най-много. Сталин го определил за
основна цел и казал на генералите си, че го иска до първи май!
Стигнало се до луда надпревара между Жуков и Конев, в която
навярно са изгубили живота си десетки хиляди войници.
Германците се борели за всяка стая и всеки етаж. Когато боевете
приключили, от него останали само руини, но сега е напълно
възстановен.
— Нали преди малко ме попита какво има? – Дани звучеше
спокойно и небрежно, а погледът й бе прикован в купола на
Райхстага. – Е, две готини мадами проявяват ужасно силен интерес
към нас.
— Това ми се случва постоянно. Как смяташ, дали ни
преследват?
Джейми се усмихна и се обърна към мястото, където на около
двайсет метра от тях стояха две млади руси жени с елегантни сака и
тесни дънки и открито ги наблюдаваха.
— Ами – бавно произнесе Дани, – бяха на летището. Качиха се в
съседния вагон на влака, слязоха на същата гара и ни следваха дотук
от хотела. Ти как мислиш?
Спътникът й не обърна внимание на сарказма.
— Мисля, че това е популярно място. Може да са отседнали в
нашия хотел.
— Разбира се. И прекосиха по петите ни моста, а после се
върнаха обратно по пешеходния мост, без нито за миг да откъсват
очи от нас.
— Какво искаш да направим по въпроса?
Дани отново огледа двете жени, без да се прикрива.
— Не смятам, че са убийци, а и мястото не е подходящо за
убийство. След като сме в политическото сърце на Берлин, тук
сигурно гъмжи от полицаи под прикритие. Предполагам, че или са
много тъпи, или са много зле обучени за наблюдение, или искат да
ги забележим. Което и да е от трите, мисля, че професионалният
подход е да отидем и да ги попитаме.
— Да го направим тогава.
Тръгнаха към двете момичета, но без да променят израженията
си, те бързо се отдалечиха към Райхстага. Джейми и Дани спряха и
наблюдаваха оттеглянето им.
— Искаш ли да ги последваме?
Джейми поклати глава.
— След като не искат да говорят с нас, значи просто не искат.
— А и може да ни подмамват към засада. – Дани се усмихна.
— Това също – ухили се Джейми.
— Ей, обеща да ми покажеш Берлинската стена!
Поведе я към Райхстага. Докато пресичаха грубия асфалт пред
сградата. Джейми посочи към земята. Дани огледа мястото.
— Това ли е всичко? – попита невярващо. – Това ли е
Берлинската стена?
Загледа се в редицата тухли, която се точеше огледално наляво и
надясно.
— Да, това е. Останали са още няколко малки части, но повечето
е заличено.
Дани Фишер поклати глава.
— Е, предполагам, че трябва да се връщаме в хотела и да се
заемаме с онова „освежаване“.
— Да, мисля, че трябва да го направим.
Дани го удари по рамото.
— А по-късно искам да видя малко от легендарния берлински
нощен живот.
— Сигурен съм, че можем да го организираме, но не бива да се
прибираме твърде късно.
— И защо?
— Защото утре ще свършим това, за което дойдохме. Ще се
срещнем с някого заради една корона.
XIX
Прибрах Короната в раницата си и напразно се опитах да
следвам дирята на Хартман. Всеки път или алея, които пробвах,
бяха блокирани или от руски патрул, или от отбранителната
линия на Вермахта. Артилерийският огън сега бе почти
непрестанен, високоскоростните съветски танкови оръдия се
чуваха много по-близо отпреди, а руските бомбардировачи
летяха ниско над града, напълно необезпокоявани. Експлозии
разтърсваха земята и дим изпълваше всяка улица. Докато тичах