между избухващите снаряди, беснеех заради предателството на
Хартман. Короната на Изида беше моя свещена отговорност.
Дали щеше да запази своята сила без Окото? Постепенно бях
принуден да се върна обратно към бункера и се озовах на
Вилхелмщрасе. Възползвах се от последен шанс отново да
претърся стаите на апартамента ни с минималната надежда,
че Хартман е скрил камъка там, преди да избяга. Само че не
намерих нищо. Почти изпаднал в отчаяние, събрах каквито
продоволствия
успях
и
се
подготвих
да
се
върна
в
Райхсканцеларията. И точно когато си тръгвах, се натъкнах на
момчето.
Уплашено красиво русо дете на не повече от осем години. Беше
се свило в един вход и по лицето му се стичаха сълзи. Не вдигна
поглед, когато клекнах до него.
— Къде са родителите ти?
Детето поклати глава.
— Има ли къде да отидеш?
Отново поклащане на глава. Разрових се в раницата, открих
малко
американски
шоколад
–
военна
плячка.
Разкъсах
опаковката и я махнах.
— Ето, опитай това.
Ококори се широко, когато ароматът на сладко какао стигна
до ноздрите му. Грабна шоколада и го натъпка в устата си,
сякаш смяташе, че никога повече няма да види храна. Постепенно
на лицето му разцъфна усмивка.
— Как се казваш?
— Курт.
Протегнах ръка към него.
— Е, Курт, ела с мен. Знам едно място, където ще бъдеш в
безопасност от всичко това.
Ръката му бе мека и топла в моята, докато го водех обратно
в апартамента.
Когато всичко свърши, не почувствах нищо. Подозрението ми
се потвърди. Без Окото Короната на Изида беше просто златно
украшение. Хартман ме бе унищожил и аз се заклех, че ще го
преследвам и открия, дори да го търся до края на дните си.
Нямаше начин да се измъкна сам от града. Единствените
хора, които биха могли да избягат от врящия казан, в който
Берлин се бе превърна, бяха мъжете в бункера. С натежало сърце
се повлякох обратно през развалините, за да се присъединя към
Адолф Хитлер.
Никой не зададе въпроси за отсъствието ми — само луд или
пък истински вярващ би потърсил убежище при портите на ада.
Обитателите на бункера бяха обзети от летаргия, която
липсваше преди няколко часа. Явно тогава все още бе
съществувала някаква възможност, макар и малка, да бъдат
спасени от Дванайсетата армия на Венк. Сега и тази надежда бе
изчезнала. Хитлер вече бе проводил пратеници с копия от
завещанието си. Ратенхубер, който беше почти любезен с мен, ми
разкри, че „златните фазани на партията" планират бягството
си, макар че увещават мъжете от отбраната на Берлин да се
бият до последен дъх.
— Трябва да отидете с тях, Дорнбергер – каза ми. – Да се
измъкнете и да се свържете с Шъорнер.
Говорих с полковник Вайс, помощник на генерал Бургдорф, и
той каза, че ще се радва да ме вземе. Но когато чух, че планира да
намери тиха електрическа лодка и да отплава към свободата
надолу по Шпрее, разбрах, че говоря с лунатик. Реших да си
остана, където бях, за да изчакам по-добра възможност.
Събудих се посред нощ под една маса, когато в частните покои
на Хитлер въведоха нервен дребен мъж в кафява униформа и
лента на фолксщурм.
— Какво става?— попитах човека до мен, есесовски лекар на
име Щумпфегер.
— Шефът ще се жени. – Мъжът се ухили и стъкленият блясък