в очите му ми подсказа, че или е пиян, или е приел твърде много
от собствените си лекарства. – Мислиш ли, че ще ни вземе на
медения си месец?
Няколко минути по-късно булката и младоженецът се
появиха в залата, за да приемат поздравления от Борман и
генералите. Тогава видях Ева Браун за първи път. Въпреки
обстоятелствата сияеше в черна копринена рокля. Беше весела и
оживена и намираше по някоя дума за всеки. Фюрерът, чието лице
бе пепелявосиво, приличаше повече на изтормозен баща,
отколкото на неин съпруг. В часовете след сватбата
напрежението в бункера се засили. Офицери от СС и Вермахта
повръщаха, както си лежаха, и смрадта от тоалетните
помещения бе нетърпима. Всички знаеха, че руснаците са само на
няколко пресечки. Следващото действие в трагедията щеше да
започне скоро. Дотогава можехме само да чакаме.
Щумпфегер беше приятел на Борман, така че не се отделях
от него. Ако някой бе в състояние да се измъкне жив от Берлин, това беше Мартин Лисицата. Но около обяд в деня след сватбата
Ратенхубер се приближи към мен и ми възложи нова задача:
— Вземи двама мъже и върви с Кемпка. Направи каквото ти
каже и не задавай въпроси.
Ерих Кемпка беше шофьор на Хитлер и голям грубиян.
— Горкият стар Блонди – промърмори Кемпка. – Пое пръв по
пътя към шибания Четвърти райх.
В гараж, покрай четири големи лимузини „Мерцедес“ бяха
струпани туби с бензин.
— Трябват ни поне двайсет – каза Кемпка. – Пренесете ги до
входа.
— За какво са? – попита един от есесовците. Кемпка го
изгледа, все едно беше кръгъл идиот, и поклати глава. – Без
шибани въпроси.
За мен нямаше нищо мистериозно в тези събития. Бензин в
отворено пространство означаваше само едно нещо. Спомних си
вонята на разлагащи се трупове в едно украинско поле –
недовършената работа на някоя небрежна зондеркоманда. Мъже,
жени и деца. Евреи. Кожата се свличаше от ръцете и краката им,
докато милицията ги носеше до погребалните клади. От
експлодиращите им стомаси изригваха газове. Почернели,
отдавна мъртви фигури се гърчеха в пламъците, сякаш бяха още
живи. А наоколо: всепроникващата миризма на печено месо.
— Добре – заяви шофьорът, щом бяхме готови. – Да се
връщаме вътре.
Когато слязохме долу, ни наредиха да напуснем тази част на
бункера и да оставим Хитлер и Ева Браун с хората, които бяха с
него от самото начало. Борман, Магда и Иозеф Гьобелс и Артур
Аксман, едноръкия лидер на Хитлерюгенд, който се бе появил в
бункера на Фюрера, както му бе присъщо, точно навреме. Около
четирийсет минути по-късно един от есесовските пазачи на
вратите се появи в горната част на комплекса и обяви пиянски
пред невярващата си публика:
— Вождът гори! Искате ли да дойдете да погледате?
Последните часове на бункера бяха кошмар, по време на който
нищо не изглеждаше прекалено сюрреалистично. Смъртта на
Хитлер даде нови сили на Борман, който издаваше заповеди на
несъществуващи армии и правеше планове да се измъкне, за да се
включи в новото нацистко правителство, сформирано от
адмирал Дьониц. Обяви бодро, че първото му дело ще е да
разпореди екзекуцията на Химлер. В същото време, докато
казваше на войниците си да се бият до последния човек, той
самият нареди на генерал Кребс да уреди временно примирие. За
разлика от Борман, Гьобелс и съпругата му се скитаха из
коридорите като призраци, загубили и последната си връзка с
реалността. В късния следобед Щумпфегер дойде и седна до мен.
Запали цигара, която трепереше между пръстите му.