— Това е. Отидоха си всички – каза. – Не исках да го правя, но
те заявиха, че нямам избор.
— Кой си е отишъл?
— Гьобелс и Магда.
Свих рамене. Така и не харесах сакатото малко копеле и оная
харпия, съпругата му. Щумпфегер продължи:
— Децата умряха първи. Едно по едно в леглата си. Отрова.
Магда настоя.
Започна да хлипа, което бе странно за човек, чието име се
свързва с експериментите, правени в концентрационния лагер
„Равенсбург“. Какво значение имаха няколко деца повече или по-
малко?
Промърморих няколко неискрени утешителни думи.
— Ти си добър човек, Дорнбергер. – Потупа ме по рамото и
снижи гласа си до шепот. – Дръж се за мен. Излизаме тази вечер.
Борман, Монке и няколко други. Монке е ypeдил танкова подкрепа.
Щях да оцелея.
Трябваше да тръгнем в девет, но объркването беше толкова
голямо, че едва два часа по-късно успяхме да се съберем при
главния вход – Борман, Монке, техните помощници и
секретарите. Борман носеше картечния си пистолет, сякаш бе
бърсалка за прах, и тлъстото му тяло изглеждаше нелепо в бойна
униформа и със стоманена каска. Произнесе кратка реч –
трябвало да се държим заедно и всички щели да бъдат
възнаградени за своята лоялност, когато сме в безопасност.
Никой не му повярва.
Така и не разбрах по какъв маршрут, но някак успяхме да си
проправим път по улиците, през шрапнелен апокалипсис и огън
от по-леки оръжия. Стигнахме спирка „Фридрихщрасе“. Някъде по
пътя бяхме загубили Монке и повечето от секретарите, но никой
– най-малкото Борман – не го беше грижа за това. Нощта се
късаше на парчета, разсечена от трасиращ огън, и проблясъците
от експлозии периодично осветяваха ужасени лица. Беше първи
май и Германия умираше.
Слухът за планираното ни измъкване се бе разпространил и
стотици войници и цивилни бяха приклекнали на завет край
нашата „танкова подкрепа“ - един-единствен „Тигър“ и едно
щурмово оръдие „Щурмгешюц 4“, които трябваше да водят
атаката на моста „Вайдендамер “ на Шпрее. Де да бях отишъл с
Монке.
Без предупреждение танкът изрева от скривалището си и се
втурна през моста, като стреляше, без да спира, със SS-
милиметровото си оръдие и с картечници. Хвана Ивановците
полузаспали и проби първата съветска бариера. Борман и
останалата част от бегълците от бункера изчакаха малко и след
това се втурнаха като луди по дирите на машината. Прозвуча
гръмовен трясък и големият танк първо спря, а после избухна в
пламъци, изкормен от бронебоен снаряд. Униформите на
оцелелите членове на екипажа тлееха, докато мъжете изскачаха
на улицата и се опитваха да избягат. Съживиха се картечници и
започнаха да ги покосяват, а после обърнаха дулата си към
отчаяните есесовци, обикновените войници, жените и децата,
подирили илюзорна защита там. Тела се сриваха като кегли и се
разпадаха в бурята от олово и стомана. Хиляда души трябва да
са били убити или ранени в тези първи минути. Съборен от
взрива, който унищожи танка, аз се строполих заедно с Борман и
Щумпфегер, но някак оцеляхме от гибелния пожар. Видях как
Аксман пада ранен. Съвзе се бързо и се изправи с клатушкане.
Още три пъти се опитахме да пробием и още три пъти
касапницата се повтори, след което щурмовото оръдие също
като танка се превърна в нажежена купчина усукано старо
желязо. Междувременно есесовците си бяха проправили път по
моста, но и не бяхме уловени като в капан. Бях заедно с Борман, Аксман – чиято рана все още кървеше, лекаря Щумпфегер и с
тъмнокосата секретарка Елзе Крюгер. По настояване на Борман
се отправихме на запад към Лехтерщрасе банхоф, Аксман, който
не беше глупак, реши да се оправя сам и тръгна на север. Изкуших
се да го придружа, но си внуших, че по-големият брой спътници
означава по-голяма сигурност. Отправихме се на североизток по
протежение на железопътната линия. Като по чудо открихме
безопасен път през сраженията, които бушуваха като пожари
около нас. Но илюзията продължи само секунди. Внезапно
проблясване в мрака отпред и Щумпфегер падна с ужасен вик,
разкъсан също като Борман от картечния огън, минал като коса
през групата. Усетих топлината от трасиращите патрони
наоколо и когато се хвърлих на земята, чух тракането на метала
по……. Елзе Крюгер лежеше до мен неподвижна като смъртта, но
по дишането й разбрах, че е невредима. Бавно и тихо запълзяхме
назад. Елзе нададе внезапен вик и си помислих, че сигурно са я
улучили. Когато се обърнах обаче, видях, че Короната на Изида е
паднала от раницата ми. Жената я държеше и се взираше с
почуда в нея.
— Това принадлежи на Богинята!
Думите идваха отпреди много векове и отекнаха гробовно в
ушите ми. Невъзможно! Как би могла да знае?! Пресегнах се
паникьосан към Короната, но Елзе я дръпна настрани, изпълнена с
екстаз.
— Трябва да й я върнем!
Вместо отговор получи тежък ритник в лицето и щом
изтръгнах короната от хватката й, измъкнах пистолета от
колана си. Елзе видя убиеца в очите ми и осъзна, че трябва да се
страхува повече от Макс Дорнбергер, отколкото от руснаците.
Когато се изправи на крака, вдигнах валтера и го насочих към
главата й, но една ръка отчаяно се вкопчи в крака ми и ме разсея
за миг. Погледнах надолу и видях, че Борман, смъртно ранен, ме
моли за помощ. Изглеждаше изненадан, когато насочих
пистолета си към него и направих дупка в мазното му лице.
Когато погледнах назад, Елзе Крюгер беше изчезнала.
XX