тъмнокосата секретарка Елзе Крюгер. По настояване на Борман
се отправихме на запад към Лехтерщрасе банхоф, Аксман, който
не беше глупак, реши да се оправя сам и тръгна на север. Изкуших
се да го придружа, но си внуших, че по-големият брой спътници
означава по-голяма сигурност. Отправихме се на североизток по
протежение на железопътната линия. Като по чудо открихме
безопасен път през сраженията, които бушуваха като пожари
около нас. Но илюзията продължи само секунди. Внезапно
проблясване в мрака отпред и Щумпфегер падна с ужасен вик,
разкъсан също като Борман от картечния огън, минал като коса
през групата. Усетих топлината от трасиращите патрони
наоколо и когато се хвърлих на земята, чух тракането на метала
по……. Елзе Крюгер лежеше до мен неподвижна като смъртта, но
по дишането й разбрах, че е невредима. Бавно и тихо запълзяхме
назад. Елзе нададе внезапен вик и си помислих, че сигурно са я
улучили. Когато се обърнах обаче, видях, че Короната на Изида е
паднала от раницата ми. Жената я държеше и се взираше с
почуда в нея.
— Това принадлежи на Богинята!
Думите идваха отпреди много векове и отекнаха гробовно в
ушите ми. Невъзможно! Как би могла да знае?! Пресегнах се
паникьосан към Короната, но Елзе я дръпна настрани, изпълнена с
екстаз.
— Трябва да й я върнем!
Вместо отговор получи тежък ритник в лицето и щом
изтръгнах короната от хватката й, измъкнах пистолета от
колана си. Елзе видя убиеца в очите ми и осъзна, че трябва да се
страхува повече от Макс Дорнбергер, отколкото от руснаците.
Когато се изправи на крака, вдигнах валтера и го насочих към
главата й, но една ръка отчаяно се вкопчи в крака ми и ме разсея
за миг. Погледнах надолу и видях, че Борман, смъртно ранен, ме
моли за помощ. Изглеждаше изненадан, когато насочих
пистолета си към него и направих дупка в мазното му лице.
Когато погледнах назад, Елзе Крюгер беше изчезнала.
XX
— Хер Синклер! Фройлайн Фишер! Седнете, моля.
— Благодарим ви, хер директор.
— Хареса ли ви обиколката на Нойес Музеум?
Дани Фишер му отправи най-широката си усмивка.
— Очарователно беше! — увери го, като се опита да прикрие
факта, че след обикалянето из музеите ,.Пергамон“ и „Алтес“ на
острова, подходящо наречен Берлински остров на музеите, краката й
се бяха подбили от ходене и направо й бе писнало от музеи.
— Много се гордеем с нашия музей – продължи директорът. –
Сигурно знаете, че го отваряме отново едва сега, след дълги години
работа и огромни усилия.
— Разбира се – включи се и Джейми с малко ласкателство. –
Изложбите ви са великолепни!
— Благодаря.
— Бях особено заинтригуван от египетската ви колекция.
— И на мен ми е една от любимите. – Домакинът им кимна
сериозно. – Не беше възможно да се пресъздаде оригиналният
египетски двор, но бюстът ни на Нефертити е световноизвестен.
Може би най-добрият по рода си образец. А сега как мога да ви
помогна?
Джейми си пое дълбоко въздух.
— Интересува ни музея в периода от 1939 до 1945 година.
— В такъв случай мисията ви може да се окаже безрезултатна. –
Друтият мъж се намръщи и се заигра разсеяно със златна
автоматична писалка. – Музеят е бил закрит с избухването на
войната и повече не е отварян. За щастие, най-големите ни богатства
са били евакуирани – първо в мазето на Зоологическата градина,
зенитната отбранителна кула, която била най-здравата и сигурна
сграда в Берлин, а по-късно в солните мини на Тюрингия. Само
артефактите с най-ниска стойност останали тук и повечето от тях
били загубени по време на бомбардировките, които почти изцяло
разрушили сградата през ноември 1943 и февруари 1945 година.
Водили бяха подобни разговори при предишни срещи. И все пак
Джейми реши да бъде по-настойчив:
— Опитвам се да открия местонахождението на артефакт, който
може би е изчезнал по това време или малко по-късно.