бона. Убиваш и прибираш, без въпроси.
Джейми за малко да го изпусне от учудване.
— Поръчка?!
— Поръчка, кълна се! Моля те, не ме наранявай отново!
Стотици въпроси запрепускаха из ума на Джейми, но само един
от тях имаше значение:
— Първо трябва да ми кажеш кой беше.
— Не мога. – От отчаянието и болката гласът на Майрън бе
станал писклив. – Той ще ме убие.
— Много жалко.
***
— Отрича, естествено.
Джейми беше облегнал гръб на бронзовата скулптура на Питър
Пан и слушаше детектива в цивилни дрехи.
— Казва, че си е гледал работата, а вие сте изскочили и сте го
нападнали.
— По оръжието ще има негови отпечатъци – отбеляза Джейми
— Разбира се. Това би помогнало, ако не беше пострадал така.
Ръката му е много зле.
Джейми сви рамене.
— Човек с пушка. Човек по спортен клин. Доста очевиден случай
на самоотбрана според мен, инспекторе.
— И аз така смятам, господин Синклер, иначе щяхте да сте в
полицейската кола заедно с него. Но в днешно време човек не може
да е сигурен в нищо. Гадни адвокати и либерални съдии, всичко
може да се случи. Разбира се, не съм казвал такова нещо.
— Не, не сте.
Полицаят извади бележника си.
— Трябва да ви попитам нещо. Ако наистина става въпрос за
поръчково убийство, можете ли да се сетите за човек, който би искал
да ви убие?
По една случайност Джейми си задаваше същия въпрос.
Неонацистки откачалки. Китайското правителство. Мосад. Списъкът
беше доста дълъг. Да не говорим за враговете му в света на
изкуството, които може и да таяха по-смъртоносна неприязън към
него, отколкото мислеше. Но сред всички заподозрени изпъкваше
един човек с конска опашка.
— Миналата година в САЩ се натъкнах на Хауард Вандербилт.
Срещата ни му излезе доста скъпо.
Очевидно изненадан, полицаят си записа името и запита:
— Онзи Хауард Вандербилт ли?
— Има ли нещо друго, което мога да направя?
— По въпроса с поръчката ли? Ще изпратим наш човек да ви
консултира. Десет бона не са кой знае колко.
Джейми леко се засегна от това пренебрежение.
— Само да ме посъветва, така ли?
— Боя се, че да, сър.
— Може би ще се откажат след този случай.
— Нали не вярвате, че ще го сторят, сър?
— Не – призна Джейми. – Не вярвам.
III
— Тук няма боклуци за теб, Синклер.
Думите бяха изречени с такава специфична смесица от
насмешка, снизхождение и фамилиарност, че и на най-големия сноб
би му отнело цял живот да я усъвършенства. Изминала бе седмица
от опита за покушение и Джейми Синклер се обърна, изкушен да го
подреди като Майрън Делойт. Вместо това се насили да го поздрави
с усмивка:
— Здравей, Перегрин. – Кимна, докато разсъждаваше със
съжаление над това колко по-добре би изглеждало моравото лице на
този пияница със счупен нос.
Сър Перегрин Дейкър наскоро бе назначен за съветник на
пазителя на кралската колекция и имаше значително влияние,
удивително
добре
замаскирано
от
лъщящия
му
костюм,
миризливите подмишници и вечно блуждаещото изражение. Пери
беше жесток клюкар с отровен език и му се носеше славата, че има
навика да опипва младите стажантки. Заради нестабилното си
финансово състояние в момента Джейми с неохота бе решил да му
върви по гайдата.
Двамата се обърнаха да разгледат двуметровата картина,
окачена на стената на Лондонската галерия. Дейкър с неудоволствие
бе приел да я включи в изложба, посветена на италианското
бароково изкуство.
— Първият Чарлс е имал набито око за дамите – разсъждаваше
на глас по-възрастният мъж.
Джейми реши, че Дейкър има предвид крал Чарлс I, монарха, за
когото се смяташе, че е добавил тази картина към колекцията.
Общуването с кралски особи, изглежда, ти даваше осведоменост,
отказана на нисшите простосмъртни. Но си беше вярно. Момичето
наистина бе изключително. Тъмни очи и бледа кожа. Стиснати
устни, извити като лъка на Купидон. Девойката гледаше нагоре към
пълничкия ангел, появил се като по чудо от тавана, сякаш се чудеше
дали да го цапне, или да го изяде. Художникът я бе изрисувал с
дреха, направена сякаш от нечии излишни завеси, но все пак бе
успял да улови рядката й красота, привлякла най-достойните мъже
на Рим и довела в крайна сметка до смъртта й. За Света Агнеса се