— Изчезнал ли, господин Синклер? – Директорът се изсмя
горчиво. – Сигурно се шегувате с мен. В продължение на десет
години всичко е било изчезнало. Съдържанието и на трите музея
било „освободено” и заминало за Съветска Русия. Някои от
предметите като Пергамския олтар били върнати в края на
петдесетте години и възстановени на оригиналните им места, поне
доколкото е било възможно предвид разрушенията по сградите,
където са се помещавали. Други, по-малки, но все пак ценни
артефакти не били върнати в продължение на много години. Някои
от тях все още липсват.
Джейми се извини:
— Не исках да прозвучи нито глупаво, нито наивно, хер
директор, целях единствено да поставя въпроса във възможно най-
широк контекст. Може би ще помогне, ако говоря по-конкретно?
— Може би.
— Въпросният артефакт е египетска корона, увенчана с
кравешките рога, с които често изобразяват богинята Изида. Но... –
Тук се поколеба. – Но вместо металния слънчев диск в центъра й
има скъпоценен камък.
Очакваше мъжът да се разсмее, както бяха постъпили другите
двама музейни уредници, но директорът го изненада. Намръщи се и
вдигна телефона на бюрото си.
— Герда, би ли ми донесла папката с контактите, моля?
Благодаря. – После сви тънките си устни. – Музеят бе отворен едва
наскоро, хер Синктер, но ние сме тук от няколко години, през които
се занимавахме с много въпроси. Вашето запитване ми напомни за
един от тях.
Появи се млада секретарка и постави зелена папка на бюрото.
Директорът я взе и я размаха.
— Разбира се, би трябвало цялата информация да е
дигитализирана, но в много отношения аз съм твърде старомоден
човек и предпочитам да пазя някои неща на хартия. – Започна да
разгръща листовете в папката. – Да, ето го. Юни 2007 година. Човек,
който правеше проучване за изтъкнат английски историк, дойде
лично да направи запитването. Конкретният въпрос, който зададе,
беше, а, да: „Дали в последните етапи на Втората световна война от
музея ни е изчезнал египетски артефакт, и по-конкретно –
директорът се усмихна първо на Джейми, а после и на Дани –
корона, украсена с кравешки рога и с Окото на Хор. Разбира се, нашият отговор беше отрицателен – добави извинително. – какъвто
ще бъде и сега. Доколкото съм запознат, музеят никога не е имал
такъв артефакт, освен под формата на фриз. Така, това задоволява
ли ви?
— Може ли да попитам кой е английският историк? – намеси се
Фишер.
Директорът обмисли въпроса за секунда.
— Разбира се, не е тайна. А и книгата, за която беше
проучването, наскоро бе публикувана. Името му е сър Уилям
Мелроуз.
— Трябва да говорим с този Мелроуз и да разберем дали знае
нещо, с което ние не сме наясно. – Дани звучеше развълнувано. –
Най-после имам чувството, че наистина напредваме!
— Права си – съгласи се Джейми. – Но няма смисъл да бързаме
обратно за Лондон. От кабинета му ми казаха, че ще бъде в Япония
до края на седмицата. Бихме могли да се позабавляваме в Берлин, след като имаме възможност. Помислих си, че можем да посетим
някои забележителности следобед като Райхсканцеларията и
евентуално Райхстага.
— Разбира се, но може ли първо да седнем в бар? Краката ми са
толкова зле, все едно съм ходила пеша до Египет и обратно.
Забеляза ли, че в запитването на онзи човек се споменава Окото на
Хор?
— Да – кимна Джейми. – Но не мисля, че е от значение. Не
забравяй, че нито Мелроуз, нито онзи, който е проучвал от негово
име, реално са виждали Короната. Разполагали са единствено с
неясно описание от бижутер, чийто свят се е разпадал. Ако е казал,
че на короната има око, Мелроуз, който не е експерт египтолог,
машинално би заключил, че става дума за най-често срещания
вариант: Окото на Хор.
Отидоха до Шлосплац и свърнаха по Унтер ден Линден. Там
намериха подходящ бар, където да отморят краката си. Джейми
поръча две бири и чиния братвурст с пресен хляб и горчица, която
лютеше така, сякаш идваше от вулкан.
— Добре, Синклер – засмя се Дани на излизане от заведението. –
Имам чувството, че са ме напълнили с ракетно гориво. Все едно съм
готова на всичко!
Вървяха по известната улица към Паризерплац и Бранден-
бургската врата, като от време на време спираха, за да разгледат