отвратително воняща качулка. Поне двама мъже го завлякоха и
хвърлиха насила в микробуса, където го очакваха други, за да
обездвижат китките му с пластмасови връзки. Когато Джейми се
удари в металната стена на микробуса, го прониза болезнена
светкавица. Предугади, че Дани трябва да е някъде срещу него и
отвори уста, за да й предложи безсмислено успокоение:
— Дани.
Нещо ужасно твърдо го халоса по черепа и в главата му
избухнаха ярки цветове.
— Не се движи. Не приказвай. Или ще си го получиш наистина,
схващаш ли?
Думите бяха изречени на английски, със силен акцент и с тон,
който го убеди, че мъжът говори сериозно. Във всеки случай беше
по-добре да изчака и да пази силите си. Такъв бе съветът на
инструкторите по „Бягство и укриване“. От друга страна, те
твърдяха, че най-доброто време за бягство е през минутите веднага
след залавянето. Изводът? Курсът по „Бягство и укриване“ бе пълна
загуба на време – девет часа на студа плюс още четири, привързан
към горещ радиатор, докато в очите му бе насочена ярка светлина, а
четирима тежки паравоенни се редуваха да го ритат в топките.
Докато микробусът се отдалечаваше с мръсна газ. Джейми се
бореше да запази спокойствие. Допреди две минути с Дани стояха
под дъжда и си приказваха за източногермански паркинг. Сега
лежаха овързани в задната част на микробус, който хвърчеше бог
знае накъде, оставени на милостта на, кого? Въпреки шока
подсъзнанието му работеше по този въпрос. Фредерик. Как би могъл
да е Фредерик? Той трябваше да е в затвора или в ада, където му е
мястото. Фредерик не би трябвало да се разхожда по улиците на
Берлин. Той бе началникът на паравоенното крило на обществото
,.Врил“ – сенчеста неонацистка организация, чиито корени се
простираха до времето преди Втората световна война. По примера
на Хайнрих Химлер „Врил" целеше да открие първоизточника на
арийската раса и да добие митичните сили на основателите й. Или
поне така твърдяха членовете на организацията. За Джейми
Фредерик и другите като него бяха дяволското потомство на хора
като Ритер и Хитлер. Когато им доскучаеше, отиваха да превземат
нечия чужда държава и колкото повече кръв се пролееше, толкова
по-славна бе победата им. Не че фактът, че познава врага си, му
действаше особено успокоително. Фредерик бе не само безмилостен,
но и ужасно жесток. Във вените му течеше ледена вода вместо кръв,
а в сърцето му нямаше и капка жал. Джейми го видя за последен път
пред Фрауенкирхе в Дрезден; тогава бе облян в примигващите сини
светлини на дузина полицейски коли и се опитваше да обясни
наличието на сандък с картечни пистолети и на двама мъртъвци.
Въпросите нахлуваха един след друг в главата му. Как го бяха
проследили от „Врил“? Дали това отвличане имаше нещо общо с
атаката в Лондон? Или с Короната на Изида? Подобен артефакт би
могъл да заинтересува обществото. Членовете му организираха
тайни ритуали в мазето на замъка „Вевелсбург“ – замисления от
Химлер есесовски „Дисниленд Възможно бе самият Ритер да е бил
член на обществото. В ума на Джейми се въртяха дузина малко
вероятни възможности. При всички тях изходът бе по-добър,
отколкото при най-вероятната – онази, от която се страхуваше най-
много. Че всичко това е просто отмъщение.
На няколко крачки встрани Дани Фишер се проклинаше за
глупостта си. Трябваше да реагира по-бързо. Усмивката на Джейми,
когато той се обърна да посрещне мъжа от колата, бе приспала
бдителността й. Щом четиримата мъже изскочиха от микробуса, тя
получи шанс да нанесе само един добър удар, преди да я затиснат.
Сега не бе в състояние да се бори със задушаващата качулка и с
пластмасовите връзки, които се впиваха в китките й. Белезниците
събудиха недалечен спомен у нея и съзнанието й за миг се изпълни с
онази ужасна сцена от къщата в Бруклин. Ръцете на шестимата от
семейство Хартман бяха обездвижени с пластмасови връзки –
същите като тези тук, преди. Е, каквото и да се случеше, тя нямаше
да им позволи да й причинят това. По-добре да е мъртва. Не знаеше
как, но ако се стигнеше дотам, щеше да намери начин. Опита се да
използва движението на микробуса и натиска върху гърба си, за да