се ориентира какво разстояние в каква посока са изминати, но
картата в главата й скоро така се оплете, че се превърна в пълен хаос.
По дяволите, та тя едва би успяла да намери обратния път до хотела!
Страхът я разяждаше отвътре, но това бе съвсем естествено. Всеки, който не се страхуваше в подобна ситуация, или лъжеше, или бе
преживял лоботомия. Въпросът бе да овладееш страха си и да не му
позволиш той да владее теб. Крепеше я увереността, че докато е
жива, има някакъв шанс. Нуждаеше се само от една възможност. Но,
божичко, чувстваше се самотна. Дори не беше сигурна, че Джейми е
в микробуса, докато не чу германския мръсник да му нарежда да
млъкне. За момента Дани не позволи на въпросите „защо “ и „с каква
цел“ да обсебят вниманието й. Дали ставаше дума за Короната на
Изида или за обявената награда за главата му, нямаше значение.
Отнасяше се до Джейми. Мислите за успокоителното му присъствие
й донесоха моментен прилив на сила. Подозираше, че похитителите
им подценяват господин Джейми Синклер. Под леко тромавата му
академична външност Дани бе доловила твърдост, титаниева
сърцевина, която го отличаваше от другите мъже. Знаеше, че ако се
стигне дотам, ще може да разчита на Джейми Синклер да направи
необходимото – и дори нещо повече. Нуждаеха се от един-единствен
шанс.
XXI
Вратата на микробуса се блъсна назад с ехо, което подсказа на
Джейми, че са в някакъв хамбар или склад. Информацията не беше
много, но стигаше, за да му вдъхне известна надежда. По-добре да се
намират в склад, отколкото насред поле. Във втория случай имаше
голяма вероятност последното, което види през живота си да е
вътрешността на чувал. Стегна се, когато двама мъже го изкараха
грубо навън и го задържаха, докато си възвърне равновесието.
— Махни си ръцете от мен, шибан перверзник! – разнесе се
пронизителен вик.
В гласа на Дани Фишер не се долавяше страх и независимо от
тежкото им положение Джейми усети прилив на гордост. Каквото и
да им се случеше от тук нататък, двамата все още бяха заедно, което
увеличаваше значително шансовете им при евентуален сблъсък.
Фредерик бе допуснал тактическа грешка - изглежда, не беше чак
такъв умник, за какъвто Джейми го смяташе. Разсъждаваше над
това, докато похитителите го водеха, както му се стори, първо до
другия край на помещение с бетонен под, а после нагоре по две
дървени стълбища. Чу, че се отваря врата, и нечии груби ръце го
тласнаха през прага.
Вътре някой го бутна и за момент Джейми изпита страх, докато
падаше назад, само че се озова седнал в нещо като стол. После чу
вик – явно Дани все още беше с него. Последва звук от тътрене на
крака и Джейми пресметна, че в стаята има поне шест или седем
души.
— Затворете вратата. Добре, свалете качулките!
Светлината го блъсна като влак, който излизаше от тунел.
Минаха няколко секунди, преди да възприеме обстановката. Оказа
се прав за бройката. Бяха седмина заедно с Фредерик. Веднага
разпозна типажа. Уставно тъмно облекло – нещо като униформа,
ако знаеш какво да търсиш. Или кожено яке и джинси, или скъп
костюм, макар че един грозен тип носеше тясна черна тениска, с
която разкриваше рамене на мастодонт. Къси подстрижки, с
изключение на един, който бе вързал дългата си коса на опашка.
Доколкото успя да види, всички имаха оръжие, предимно пистолети,
а Хълк Тениската – в раменен кобур, който подозрително
приличаше на модел за специалните части. И сякаш това не бе
достатъчен преразход на бойна мощ за двама вързани пленници.
Опашката мъкнеше и автомат, за бога! Ясно бе, че Фредерик е
държал да се подсигури този път, за да не се повтори предишното
чудотворно бягство на Джейми.
Дани бе вляво от него, по-близо до вратата, нея също бяха
принудили да седне на евтин офис стол. Беше вдигнала брадичка и
гледаше опасно. Джейми се опита да я успокои с поглед. Не бе
изпитвал кой знае какви съмнения накъде отиват нещата, но
найлонът на пода и облицованите с гума стени бързо ги разсеяха.
Такива стаи се използваха за шумни мръсни спортове като борба в
кал например. Или пък за убийство на хора които досаждат.
Макар и съвсем слабо, стаята донякъде го успокояваше, защото ако
Фредерик искаше да ги убие веднага, вече щяха да са в някой плитък