гроб. От друга страна, това означаваше, че той или иска да узнае
нещо и се кани да се позабавлява, докато го научи, или просто се
кани да се позабавлява без причина. В такъв случай хубавото беше,
че разполагат с повече време, а лошото, че вероятно ще заплатят
болезнена цена за него.
Странно но Джейми не изпитваше страх, само вътрешно
спокойствие и чиста, нарастваща, но сдържана ярост – познат
предвестник на ужасяващо насилие.
— Нямате представа каква наслада бе за мен да видя как се
разхождате из Берлин с курвата си, господин Синклер. Имах
чувството, че, както казват англичаните Коледа е дошла по-рано!
Фредерик говореше с отличителен берлински акцент, който
Джейми добре помнеше – но защо си го спомни чак сега? – и
шегичката предизвика усмивки сред хората му. Дани не
разпознаваше по-голямата част от немските думи, но достатъчно
добре разбра тази за „курва “. Изплю се към похитителите като
притисната в ъгъла дива котка, но Фредерик само се усмихна.
Забавляваше се.
— Май губите уменията си. Предпочитах предишната ви
приятелка, еврейката, пред това подобно на пръчка насекомо.
Джейми искаше да изтрие усмивката от лицето на другия мъж,
но само сви рамене при тези думи.
— Защо не я пуснеш в такъв случай? Тя не значи нищо за мен,
така че не представлява нищо и за теб. Каквото и да искаш, аз съм
този, който ти трябва, а не тя.
— Ако ще приказваш за мен, Синклер, използвай английски
език! – обади се Дани. – Предполагам, че този лешояд го говори.
— О, да, владея го отлично, госпожице. Моля, чантата на дамата!
Един от мъжете му връчи обемистата дамска чанта на Дани.
Фредерик порови из нея, докато откри портмонето й, но щом го
прегледа, тихо подсвирна.
— Детектив Фишер! - Поклати глава. –Уви, дамата от Ню Йорк
ще трябва да остане с нас, господин Синклер. Сигурен съм, че ще й
се стори много поучително, дори забавно! Може би ще ви види в
нова светлина.
— Това е чиста загуба на време! Какво искаш?
— Какво искам ли? Онова, което ми дължите. А вие ми дължите
живот, господин Синклер. Спомняте ли си Ерик от Падерборн,
чийто череп разбихте? Аз никога не забравям дълговете, нито пък
длъжниците си.
Името не му беше познато, но си спомни висок мъж, който не
изглеждаше в особено добра форма, след като Джейми се стовари
отгоре му с всичките си осемдесет и шест килограма. Добрата
новина, ако изобщо имаше такава, беше, че Фредерик явно не
знаеше, че Джейми е виновен и за навременния и определено
заслужен край на Густав, галеника на обществото „Врил“, който
отговаряше за мъченията.
— Ерик беше само един от редниците ти. Фредерик. Пушечно
месо. Колко би могъл да струва животът му?
— Живот за живот, господин Синклер! – Немецът процеди
логичните думи като банков мениджър, който отказва заем за
трансплантация на бъбрек. – Неговият живот за вашия.
— Би било жалко, защото имам какво друго да предложа. – На
лицето на Фредерик се изписа любопитство и Джейми разбра, че е
улучил право в десетката. – Как вървят нацистките ви глупости?
Спомням си, че заложихте много на Слънчевия камък.
— Слънчевият камък вече не съществува, господин Синклер, и
доколкото си спомням, вие го доказахте по най-убедителен начин.
Джейми кимна, защото това бе равносилно на комплимент.
— Но вие, нацистите, сте пропуснали да откриете нещо също
толкова важно. А ако мога да ви намеря златния център на
Вевелсбургското слънце? Централната част, която ще ви позволи да
превеждате всички рунически символи, издълбани в мрамора. До
каквото и да ви отведе това, все трябва да си струва два живота.
Очите на Фредерик заблестяха. Черното слънце в замъка
„Вевелсбург" на Химлер бе една от нишките, които отведоха Джейми
до скривалището на Слънчевия камък. Златният център, който бе
ключът към цялата информация обаче, не беше виждан от
последния ден на войната. За момент изглеждаше, че германецът ще
налапа стръвта, но после се засмя.
— Как можете да намерите нещо, което вече не съществува?
— Аз именно с това се занимавам, стари приятелю – търпеливо
отвърна Джейми – Намерих Слънчевия камък, нали?
Фредерик бавно поклати глава.
— Невъзможно.
— Валтер Шеленберг. – Шеф на контраразузнаването на