помни вечно, беше свирепата решителност, изписана на лицето на
Джейми Синклер. Той не можеше да спечели. И го знаеше. Дори ако
някак успееше да обезвреди огромния германец, Фредерик щеше да
нареди да го убият. При все това се впусна в битката, а духът, който
го поддържаше, даде сили и на нея. Дани знаеше, че ако Джейми бе
умрял и онези я бяха нападнали, тя щеше да се бори със зъби и
нокти, докато я убият. Когато Джейми падна, тя си помисли, че това
е краят – и за него, и за нея.
Но тогава се случи чудото!
Вратата на склада отхвръкна назад и две стройни фигури в
черни гащеризони и скиорски маски се появиха на прага.
Заплашиха с картечните си пистолети всички в стаята и ги накараха
да вдигнат ръцете си. След първоначалния шок повечето немци
хвърлиха оръжието си и вдигнаха ръце, но глупакът с автомата
направи едно излишно движение. Черната фигура вляво промени
съвсем леко прицела си и пусна кратък откос, който отхвърли
нациста към стената.
След секунди до двете въоръжени фигури на вратата се появиха
още две и една от тях сряза връзките на Дани с пъргави и
изненадващо нежни пръсти.
— Вече сме в безопасност – повтори тя, докато водеше Джейми
обратно към стола.
Думите на Дани стигнаха до съзнанието му, но все още нямаха
никакъв смисъл. Сякаш бе попаднал между два свята. Допреди миг у
него лумтеше ярък пламък и всичко изглеждаше възможно. Сега
светлината отслабваше и Джейми изведнъж се почувства много
уморен. Започна бавно да се облича – машинално вършеше
правилните движения, макар умът му все още да беше другаде.
Кожата под ризата му все още лепнеше от незасъхналата кръв на
Юрген. Дани му помогна за чорапите и обувките, а след това
наметна якето на раменете му.
— Ръцете на тила. Оръжията на земята, гърбовете – срещу
стената. Само се опитайте да направите нещо и сте мъртви като
приятелчето си.
Гласът беше женски, но принадлежеше на жена, доказала, че е
готова да подкрепи думите си с куршуми. Оцелелите нацисти, сред
които и Фредерик, направиха каквото се искаше от тях и отстъпиха
назад, докато гърбовете им опряха стената. С едно движение на
картечния си пистолет жената ги принуди да застанат на колене.
Друга от маскираните фигури събра с крак захвърлените оръжия на
купчина близо до вратата. Докато непознатата ги прибираше в
раницата си. Дани Фишер се пресегна и избра едно за себе си.
— Сега трябва да тръгваме – обяви водачката на маскираните.
Джейми се загледа в нея. Нямаше представа какво става, знаеше
единствено, че той и Дани едва не загинаха, а тези хора ги спасиха.
Чу гласа на Фредерик, докато вървеше към вратата. Въпреки
поражението тонът му беше заплашителен:
— Това не е краят. Синклер! Ние не забравяме. Ще се оглеждате
през рамо през остатъка от краткия си живот!
— Само още нещо. Ти, ставай! – Дани насочи пистолета си към
водача на похитителите, който се изправи с презрителна усмивка.
— Курва! – изплю се Фредерик.
Джейми трепна, когато видя Дани да се усмихва. Застанала бе в
идеална позиция. Описа дъга с крака си и улучи немеца точно между
краката. Лидерът на „Врил" се преви на две със задавен стон, миг
след това Дани заби коляно в лицето му и стовари дръжката на
пистолета в тила му. Фредерик се строполи на пода като застрелян.
— За протокола – Дани бе отпуснала небрежно пистолета до
бедрото си, докато оглеждаше останалите мъже – аз съм детектив от
нюйоркската полиция. Ако още някой иска да ме нарече курва, сега
му е паднало.
Напуснаха склада с микробус „Мерцедес" със затъмнени
прозорци. Още двама от „Врил“ лежаха до вратата, паднали в
безсъзнание, когато щурмовият отряд – така ги наричаше сега
Джейми, защото бе виждал по-професионално проникване
единствено при демонстрация на специалните служби – бе нахлул с
електрошокови устройства и газови гранати.
Бяха се отдалечили значително от склада, когато пътничката на
предната седалка, жената, която бе водила нападението, свали
скиорската маска и разтърси тъмната си коса. Беше по-възрастна,
отколкото Джейми бе предположил от бързината й. От лицето й,
което бе познато страдание и разочарование, но все още бе запазило
фината си красота, искряха изумителни зелени очи. Елегантните
черти на жената му напомняха за портрет на Модиляни и намекваха