оцеляването на Синклер. Прострелял го беше както трябва. Две
попадения точно над сърцето. Никой не би преживят такова нещо.
Е. следващия път щяха да са два куршума в главата и мозъкът му
щеше да се разпилее по тротоара. „Стани после, ако можеш, глупак
такъв!“
Тъкмо си представяше убийството, когато чу леко почукване на
вратата. Беше поне за десети път, откакто бяха тук. Рутинно
незаплашително почукване. Необичайно беше само времето.
— Кой е? – Джако инстинктивно плъзна ръка под
възглавницата, където беше скрит резервният картечен пистолет.
— Техническа поддръжка.
Погледна към Марио, който сви рамене.
— Не сме викали никого.
— Знам, сър, но предишните гости в тази стая съобщиха за
развален райбер на прозорец. Ще го оправя за минутка.
— Изктючи това.
— О, Джако.
— Изключи шибаното нещо!
Джако отиде до вратата и я отвори. На прага бе застанал весел
едър човек в познатия зелен гащеризон, който носеха чистачите и
техниците на хотела.
— Добре, но нека наистина да е бързо. – Върна се на леглото, а
дясната му ръка се задържа над възглавницата.
— Благодаря. – Майсторът отиде направо до прозореца. – Като
нищо щеше да ми струва работата, ако го бях отложил още ден. –
Поигра си малко с отвертката. – Това трябва да свърши работа.
— Това ли е всичко?
Едрият мъж кимна и се запъти към вратата, когато нещо
привлече погледа му. Намръщи се и посочи към телефона до
леглото.
— Човек не може да вярва на никого напоследък. – Преди Джако
да успее да реагира, мъжът коленичи. – Вижте, оголени жици!
Джако машинално проследи накъде сочи техникът, но видя само
малък флакон. Отвори уста, за да изкрещи, но след една
концентрирана струя от спрея целият замръзна. Не можеше да се
движи. Не можеше да говори. Опита се да накара пръстите си да
посегнат към пистолета, който беше само на сантиметри от тях, но те
отказаха да се подчинят на скования му от лед мозък.
Дорнбергер затаи дъх, докато се разсее газът, разработен от КГБ
като помощно средство при принудително залавяне на дезертьори.
Марио чу мекото свистене на спрея, но съзнанието му вече бе
ангажирано – очакваше на 42-инчовия плазмен екран отново да се
появят дузина голи, покрити със сапунена пяна женски тела. Обърна
се и погледна нагоре към усмихнатото лице на техника.
— Имам уговорена среща със сър Уилям за три часа. – Джейми
се усмихна на жената, която отвори голямата дъбова врата. – Казвам
се Синклер.
— Разбира се, сър – покани го вътре със старомодна учтивост. –
Влезте, моля. Сър Уилям ще дойде при вас след минутка.
Жената взе палтото му и го въведе в широка стая с винен мокет и
стени в подходящ тон, по които висяха картини на кораби и морски
пейзажи. Джейми тъкмо се възхищаваше на маслено платно с
морска битка, когато в стаята влезе висок оплешивяваш мъж,
облечен в износени дънки и размъкната синя жилетка.
— Корабът на Нейно Величество „Агамемнон“ е някъде сред
дима на заден план. Моят пра-пра някой си дядо е служил като
офицер на него при Трафалгар. Онзи 74-оръдеен кораб в центъра е
„Сюперб“.
28
— Великолепна картина. Покок , предполагам?
Мъжът, чието поведение досега бе доста безцеремонно, го
огледа преценяващо.
— Разбира се, вие сте онзи Синклер, който намерил Рафаело.
Всъщност затова се и съгласих да се срещнем. Заинтригуван бях.
Извинете ме за облеклото, но работя по транскрипциите си.
Сър Уилям Мелроуз говореше с резки, накъсани като картечни
изстрели изречения. Джейми свързваше този маниер на говорене с
военните, което на свой ред му напомни, че домакинът му бе
заобиколил военноморската традиция на семейството си и бе
предпочел да командва танкове вместо ескадрени миноносци.
— Секретарката ви ми каза, че сте били в Далечния изток.
— Мхм. Бирма и Япония. – Мелроуз покани с жест Джейми да
седне на едно от двете старинни канапета. – Издателите ми не бяха
особено доволни. Не е достатъчно комерсиално. Забравената армия
си е все така забравена. И все пак, ако ще правиш нещо, направи го
както трябва, нали така? Дай и двете гледни точки. Много са стари,
разбира се, оцелелите японци. И разкаяни, което ме изненада. Все
пак се надявам името ми да продава книгата.
Джейми кимна в съгласие.