— Наскоро четох книгата ви за Берлин. Всъщност току-що се
върнах оттам.
Сър Уилям се усмихна.
— Прекрасен град, прекарал съм много щастливи месеци там.
Атмосферата не е съвсем каквато беше по време на Студената война,
но и швабите не се мотаят излишно. Ако Сталин бе постигнал
своето, щеше да пусне булдозери да го изравнят със земята, а после
да я посипе със сол. Но не се осмели, след като даде половината град
на янките. За нещо от книгата ли искахте да поговорим?
Джейми обясни, че се е натъкнал на откъс, в който се споменава
древен артефакт, а срещата му с хер директора потвърдила
описанието на египетската корона.
— Чудех се дали имате повече информация за нея? – добави.
Писателят бавно кимна.
— Случай на убийство, казвате? Странно е, че човек от вашата
сфера е въвлечен в подобно разследване. А още по-странно е, че
търсите доказателства отпреди повече от половин век.
— Мога само да кажа, сър, че помагам на нюйоркската полиция с
информация за контекста и миналото.
— Ъ-хм.
— Пък и се чудех защо не сте споменали короната, след като сте
имали описанието й?
— Всъщност е съвсем просто. – Сър Уилям се изправи и махна на
Джейми да го последва. – Нямаше потвърждение. Нищо не
подсказваше откъде може да е дошла. И дали не е просто детска
играчка. Твърде необичайно и крещящо е, разбирате ли? Щеше да се
възприеме като търсене на евтина сензация. Изкушавах се да я
включа, разбира се, но човек трябва да държи на стандартите си, Мери! – извика Мелроуз. – Чай за двама в кабинета, моля! И
бисквити. От шоколадовите. А сега ми разкажете всичко за онзи
бункер, в който сте намерили картината.
Слязоха в сутерена на сградата по каменно стълбище с парапет
от черешово дърво.
— Не мога да пиша без документите си – обясни сър Уилям. –
Това е единственото място в къщата, достатъчно голямо, за да ги
побере всичките. Трябваше да намеря друго за виното.
Дървени рафтове, отрупани с папки във всевъзможни цветове,
покриваха стените на помещението, в което влязоха. В центъра бе
разположено старо бюро с големината на боен кораб, на което
имаше антична пишеща машина.
— Не понасям съвременните боклуци. Твърде много отвличат
вниманието, нали разбирате. Единственият начин да пиша, е да се
изолирам от всичко. Един вид сензорна депривация. Оставям
междинните неща на хората, които ми правят проучванията. Сега,
къде ли е? А да, ето тук! – Махна лениво с ръка към една от стените.
– „Берлин. Последните сто дни". Сто раздела, по един за всеки ден,
естествено. Черни папки за СС и нацистката йерархия. Сиви за
Вермахта. Червени за руснаците и другаря Сталин. Зелени за
съюзниците
и
кафяви
за
гражданската
администрация,
включително приятелчетата ни от Гестапо. Така, какъв ден, казахте,
че е било?
— Двайсет и девети април. Ден преди самоубийството на Хитлер.
— Разбира се. – Писателят се усмихна замислено. Прокара длан
по папките и погали гръбчето на всяка, докато стигна до една тънка
и кафява. – Тогава вече гражданската администрация е била доста
понамаляла, разбира се. Учудващо е, че изобщо са успели да я
поддържат. Страх. И дисциплина. Но най-вече страх. Четете ли на
немски?
Джейми потвърди и сър Уилям му подаде папката.
— Отделете й колкото време искате. Ако имате нужда от копия
на нещо, просто ме уведомете. На горния етаж разполагаме с
всякакви технически чудесии.
— А, Мери, благодаря ти, мила! – Домакинът пое подноса от
секретарката. – Мляко и захар?
Джейми кимна разсеяно и продължи да разлиства папката,
докато намери онова, което търсеше. Единично фотокопие на
бланка на тайната полиция с доклад за контакт между инспектор
Кребс и информатора Цайглер, бижутер от Вилхелмщрасе.
Посоченото време бе 15.47 ч. в неделя, 29 април 1945 г., а указаното
място – Вилхелмщрасе № 94.
Редовна
седмична
среща
с
контакта.
(Забележка:
информаторът показва нехарактерна нервност, но това може да
е резултат от близкия артилерийски огън. )
Информаторът Цайглер ми съобщи, че имал подозрителен
клиент сутринта на 29 април. Почукал силно на вратата на
магазина на информатора и отказал да си тръгне, преди да му