позицията на Дейвид.
— Вие шегувате ли се?! Може би ще се свържете отново с нас, ако
откриете Копието на съдбата или кивота?
— Уверявам ви, Дейвид, че не е шега – побърза да каже Джейми,
преди другият мъж да е затворил телефона. – а въпрос на живот и
смърт. Вече има загинали хора и е възможно други да са изложени
на риск. Не мога да повярвам, че човек с вашето минало и опит ще
ги остави на произвола на съдбата.
Последва дълга пауза, докато Дейвид вземаше решение.
— Ако имахме и капка здрав разум, щяхме да прекратим този
разговор и взаимоотношенията си още на мига, господин Синклер.
Само че има известна вероятност в някакъв бъдещ момент да ни
бъдете от практическа полза. Разбирате ли какво ви казвам?
Възможно е това изобщо да не е във ваш интерес.
Джейми разбираше съвсем точно какво има предвид Дейвид и
беше сигурен, че той е прав. Кой би предположил, че човек изпитва
физическа болка, когато си продава душата? Обаче беше стигнал
твърде далеч, за да се отказва сега.
— Трябва ми начин за връзка с Асоциацията на старите другари.
Реших, че вие бихте могли да ми предложите такъв.
— Обадете ми се на този номер след два дни.
Дейвид си беше същият, какъвто Джейми го помнеше. Нисък,
загорял и силен – боен кораб с джобен размер. Мъж с елегантен
костюм и разкопчана риза, който можеше да ти счупи врата с едно
движение на ръцете, без дори усмивката му да трепне.
— Как се чувстваше старият ни приятел Фредерик, когато се
видяхте последния път? В Берлин беше, нали така?
Джейми се разсмя. Значи се беше оказал прав. Мосад си имаше
източник в обществото „Врил". Толкова по въпроса дали то беше
„без значение“.
— Сръчкайте кобра с пръчка някой път и ще разберете. Това
място не е ли странно за среща? – Погледна нагоре към нефа на
църквата.
Времето
беше
потъмнило
и
напукало
седемстотигодишните греди.
Дейвид не сваляше очи от олтара.
— Не е толкова странно, колкото си мислите. – Бръкна в джоба
си, извади плик оттам и го подаде на събеседника си, който се
поколеба, сякаш не знаеше какво да прави. – Отворете го, моля.
Джейми извади отвътре два листа хартия. Дейвид забеляза
изненаданото му изражение.
— Да, доста любопитно е, че вече се познавате. На първата
страница е изложена биографията му, както ви е известна. На
втората страница е алтернативен и напълно точен отчет за дейността
му от 1941 до 1946 година.
Джейми поклати глава. Трудно му беше да повярва дори след
толкова много изненади.
— А какво ще стане, ако той отрече?
— О, със сигурност ще го направи. Първо ще се престори на
шокиран, че вие, неговият приятел, го обвинявате. След това ще го
отхвърли със смях като майтап, който са си направили приятелите
му. Ако го притиснете, ще отрече категорично. Враговете се опитват
да го очернят. Останка от времето, когато е рискувал живота си за
добрата стара Англия в борбата срещу комунизма. Тогава вече ще му
покажете копие от ето това.
Връчи му снимка на мъж в униформа, който се усмихваше
широко, докато нахлузваше примка на врата на момче с каскет на
главата. До хлапето имаше красиво момиче с буйна руса коса, което
гледаше с такова безразличие, че на човек му трябваше известно
време, за да осъзнае, че е вече мъртво – задушено от тънкото въже
около шията му.
— Ясно е, че е изпитвал удоволствие от работата си.
Джейми отново прочете втората страница на документа.
— Защо?
— Защото независимо от това, което прочетохте, той е дребна
риба. Не си струва усилията да го разобличаваме. Има хиляди като
него. Латвийци, естонци, украинци. Всичките са бивши есесовци с
кръв по ръцете, приети с отворени обятия от вашата страна. Те дори
създават свои собствени социални клубове. По едно време си
мислехме, че може да ни е полезен, и щяхме да използваме
материала, за да го убедим да ни съдейства. Сега заради възрастта си
той е актив с намаляваща стойност. Следователно...
— Благодаря ви.
— Нали разбирате, че от вас зависи работата да се получи,
господин Синктер? И че нашето споразумение е все така
обвързващо, независимо от резултата.
Джейми кимна
— Добре. Ето ви визитна картичка с новия номер, който да
използвате. Реших да прекратя стария.
Джейми го взе и се вгледа в името.