премисли нещата. Дълбоко в себе си Джейми знаеше, че Сара няма
да се върне. Колкото до картината на Рафаело – тя се клатушкаше на
ръба на онова неизменно чистилище, запазено за нещата, които
светът на изкуството не разбира, така че всички плащания бяха
замразени.
Затова и Джейми се намираше в почти същото положение, както
и преди аферата „Страшният съд". Не съвсем без пукната пара. Не
съвсем безработен. Новоизлюпен търговец на произведения на
изкуството, чиято кариера бе завила в погрешна посока, когато бе
проследил картина на Рафаело, открадната от германците от
семейството на парижки евреи. Унищожил бе репутацията на свой
колега и си бе навлякъл доживотното презрение на уважавани
фигури в своята сфера като Перегрин Дейкър. Единствено
благодарение на стари приятели като Дженаро ди Стефано в Рим,
който признаваше вродения му талант да забелязва неочаквани
недостатъци в произведения с иначе безупречен произход и
документация, и хора като Саманта, които по-незнайни причини го
харесваха, той бе в състояние да се навърта в периферията на стария
си свят и да прибира достатъчно „боклуци", за да остане в бизнеса.
Докато оглеждаше тълпата. Саманта без усилие го преведе през
препълнената зала.
— Тук има един човек, с когото мисля, че трябва да се срещнеш.
Приказвахме си и споменах името ти. Оказа се, че може и да има
комисиона за теб. Къде ли е? А, ето го! Олег, скъпи! – Помаха на
някого, който тъкмо излизаше през вратата.
Преди мъжът да изчезне. Джейми мярна къдрава тъмна коса и
масивна фигура, заобиколена от група внимателни телохранители.
— Да му се не види! – изсумтя Саманта. – Скапани руски
милиардери. Само пари и никакви обноски. Виж какво, това тук е
невероятно скучно. Защо не ме вземеш за по едно питие по-късно?
Преди да успее да й отговори, нещо изчурулика в джоба на
сакото му и привлече сърдитите погледи на всички, които бяха
достатъчно близо, за да го чуят, включително Саманта. Джейми си
спомни със закъснение, че е забравил да изключи мобилния си.
— Извинете – каза с неловка усмивка и притисна телефона до
ухото си.
Проправи си път до вратата и излезе в коридора, където няколко
души чакаха гардеробиерите да им донесат палтата. Първоначално
не успя да разпознае гласа, но когато глъчката зад него позатихна, осъзна, че е на адвоката му.
— Джейми! Как си, по дяволите?- Тонът бе подозрително
жизнерадостен.
— Добре съм, Рашид. Мислех, че по това време вече пиеш вино в
най-близкия долнопробен бар.
— Всъщност е така, но получих обаждане от Берлин и реших, че
е добре да знаеш за него.
Пряко волята си Джейми усети прилив на оптимизъм. Това беше
най-сетне!
— Международната комисия, назначена от Държавните музеи в
Берлин, се съгласи, че Рафаело е автентичен. Картината наистина е
„Портрет на млад мъж" от музея ,.Чарториски" в Краков“.- Гласът му
заглъхна несигурно и разгорелият се в Джейми вътрешен пламък
изтля до пепел. – Проблемът е в двамата експерти, които доведоха,
за да подпечатат доклада. Единият казва, че не може да бъде сто
процента сигурен и че има статистическа вероятност картината да е
на един от чираците на Рафаело. Другият категорично твърди, че
става дума за фалшификат.
Рашид се поколеба, явно очакваше отговор, но Джейми откри,
че няма какво да му каже. Забеляза, че Перегрин Дейкър го гледа от
вратата с ленива полуусмивка на червендалестото лице.
— Слушай, Джейми, това са глупости. Човекът не разполага с
доказателства, просто така му подсказват инстинктът. Само че това
хвърля съмнение, а те не могат да си позволят подобно нещо при
един Рафаело, особено когато има такава история. Затова нещата се
връщат в изходна позиция. Нова комисия.
— Казаха ли кой е експертът?
— Това е най-изненадващото. Англичанин е, има чудесна
репутация. Може би го познаваш. Сър Перегрин Дейкър. Има нещо
общо с Кралската художествена колекция.
На три метра от него Дейкър се усмихна и вдигна чашата си за
наздравица. В ушите на Джейми прозвуча рев, а пред погледа му се
спусна червена пелена. Мислено взе разстоянието до вратата с три
крачки, стисна Пери Дейкър за мършавия врат и не спря да го
извива, преди да чуе удовлетворяващо хрущене. Но когато погледът
му се избистри, на вратата нямаше никого. Гласът на Рашид сякаш