допадал. Колко искаш за него?
— Джейми. Джейми, Джейми. – Възрастният мъж поклати
побелялата си глава. – Знаеш ли, той е дал тази картина на баба ми в
Париж, когато прусаците били на портите на града и всички
мислели, че ще умрат. Тя е семейна реликва. Все едно да продам
някое от децата си.
Двамата се разхождаха из галерията и Мики приказваше за
търговията с произведения на изкуството с увлечение, което
контрастираше с годините му:
— Геният никога не е бил по-добра инвестиция, помни ми
думата! Намираш си един стар майстор, някой от най-великите,
прибираш го в трезора за година и после правиш от него двайсет
милиона без проблем! Искаш ли кафе?
— Всъщност, Мики, стари приятелю - Джейми дъвчеше долната
си устна. – надявах се да разменим някоя дума насаме.
— Заем ли искаш?- попита Мики, когато се озоваха в офиса му,
облицован с дъбова ламперия. – Май дочух, че хонорарът ти за
откриването на Рафаело е заседнал някъде по трасето. По принцип
Мики не дава заеми, обаче за теб ще наруша правилото си. Но само
този път. Нали?
— Не става дума за пари, Мики. – Джейми от сърце и душа
искаше да стане и да си тръгне, но си спомни съдържанието на
втория лист и остана на мястото си. – Търся някой да ме препоръча
на едни твои стари приятели. От армията.
Мики се облегна назад в стола си. Усмивката все още бе на
лицето му, но над очите му сякаш се бе спуснал непроницаем воал.
— Ти знаеш, че Мики не е служил в армията. Джейми. Чувал си
историята. Мики е бежанец.
— Разбира се, Мики – увери го Джейми. – чувал съм историята.
Всички я знаят. Работил си като роб за нацистите. Източна Прусия,
нали? После дошъл принудителният поход пред настъпващите
руснаци. Измръзване, дъвчене на кожената ти обувка и пиене на
окървавен сняг. Какво беше казал веднъж? А, да. Жалоните ни бяха
труповете на загиналите. Всеки, който лягаше, повече не
ставаше. Но Мики беше корав. Мики не легна на земята и Мики
оцеля. Така беше, нали?
— Разбира се, Джейми, иначе Мики нямаше да е тук. Защо се
шегуваш с мен? Защо дразниш стареца?
Джейми извади плика от джоба си.
— Както казах, Мики, търся кой да ме представи на едни стари
твои приятели. – На бюрото помежду им постави втория лист хартия
с изписаната част нагоре. – Казваш, че никога не си бил в армията,
нали? Аз пък имам друга версия на историята и в нея Мики не е чак
такъв герой. Да не би да твърдиш, че никога не си чувал за гората
Румбула?
Старецът пребледня и лицето му доби болнавия жълтеникав
цвят на горчица. Но той не беше живял в лъжа шейсет години, без да
се научи как да действа.
29
— Разбира се, че съм чувал за гората Румбула! Всеки латвиец е
чувал за нея. Това не означава, че всеки латвиец има нещо общо със
случилото се там.
Мики вдигна листа и го хвърли обратно на бюрото.
— Каква е тая простотия, Синклер?! Злоупотребяваш с
гостоприемството и приятелството ми заради тези съветски
пропагандни глупости! Махай се оттук!
Джейми вдигна листа и зачете:
— През ноември 1941 г. бях една от приблизително двайсет и
четири хиляди евреи, отведени от еврейското гето в Рига до
гората Румбула. Дееспособните мъже бяха отделени от жените,
децата и старците, но в продължение на десет километра аз
крачих редом до баща си и дванайсетгодишния си брат Джейкъб
Яков. Някои хора бяха убити по пътя, тъй като не можеха да
поддържат темпото. Или от германците от командата Aktion,
или – по-жестокото – от хората на местната милиция — Arajs
Kornmando. Бях уплашена, но баща ми ме успокои. Когато
влязохме в гората, един местен човек, който ми беше познат,
посочи татко и брат ми. Принуди ги да напуснат колоната,
като ги заплаши с пистолета си, и ги блъсна сред дърветата. Не
знаех какво да правя, но ми изглеждаше по-добре да ги последвам.
Онзи мъж нареди на баща ми и брат ми да изкопаят дълбока яма,
докато той ги гледаше и спокойно пушеше цигара. Когато ямата
стана достатъчно дълбока, той им нареди да му върнат
лопатата, която бяха използвали. Взе я и се усмихна, преди да я