шибания „Дейли мейл" и ти не само ще се озовеш в затвора, но и ще
те изтипосат на първа страница със заглавие: „Последният нацистки
военнопрестъпник във Великобритания“. Просто остави скапания
пистолет, моля те. Това взе да се превръща в навик, а не ми действа
никак добре на храносмилането.
Мики поклати глава.
— Ти не разбираш! Никога не би могъл да разбереш. Баща ми
беше сержант от полицията в Рига. Голям човек. Водехме хубав
живот до деня, в който през 1940 година ни окупираха руснаците и
32
от НКВД - дойдоха и го отведоха. Един евреин, наш съсед, го беше
изобличил като националист. Когато германците изхвърлиха
руснаците, намерихме тялото му в масов гроб заедно с още двеста
други. Главата му беше разбита и успяхме да го разпознаем
единствено по полицейската униформа. Когато нацистите започнаха
да убиват евреи, аз се радвах. – Старецът кимна бавно, сякаш
говореше за някой друг. – Да, доволен бях. Явих се доброволец, за да
им помагам да ги пазят, но това не беше достатъчно. Трябваше да се
помогне и с мръсната работа. Открих евреина, който беше издал
баща ми, съвсем случайно. Веднага щом го видях, разбрах какво
трябва да направя. Дори не съм забелязал момичето.
Последва дълго мълчание и Джейми забеляза, че пистолетът
вече не се тресе и е насочен право в сърцето му. Ако се случеше
невероятното и оцелееше, бронираното бельо щеше да стане
постоянна част от гардероба му. Обмисли да се моли за живота си, но от погледа в очите на Мики схвана, че това няма да му помогне.
— Всеки ден ходя в църквата и казвам молитва за тези хора,
както и за всички останали: онези, чиито лица никога няма да ме
напуснат. Моля се за прошка и за спасението си, но дори и да ме
чува, бог никога не отговаря. Повече от шейсет години трябваше да
живея с нещата, които извърших. И сега това!- Мики поклати глава
и върху разпръснатите листове покапаха сълзи. – А сега това.
— Е, Мики, старче, това си е между теб и съвестта ти. Сега –
внимателно каза Джейми. – ако ще ме стреляш, можеш да се целиш
и в гърба ми. Така че смятам просто да се обърна и да си изляза.
Както казах, това си е между теб и съвестта ти, затова, ако ми
позволиш да си тръгна, никога повече няма да чуеш за мен.
Джейми се обърна много бавно. Отвори вратата на офиса
изключително внимателно, сякаш обезвреждаше неизбухнала
бомба. Гръбнакът му изтръпна в очакване на куршума, който
несъмнено вече летеше към него.
Изпитваше почти недоверие, когато се озова в коридора на път
към изхода. Хвърли последен поглед към картината на Моне, каза
тиха благодарствена молитва и посегна към дръжката на вратата.
Внезапният пукот на малокалибрен пистолет разкъса тишината.
За момент Джейми се зачуди дали все пак не е прострелян, но
секунда по-късно чу как оръжието изтрополи на пода. Първата му
мисъл бе да изчезне, преди да му се е наложило да обяснява на
полицаите какво прави тук с един мъртвец. Всъщност дори докосна с
ръка дръжката на вратата, преди да промени решението си и да се
насочи обратно към офиса.
Мики Джанелис седеше на стола, отметнат глава назад. Струята
кръв, която излизаше от малката дупка в челото му, отслабваше с
всяка следваща секунда. Бялата стена зад мъртвеца бе оплискана в
червено – произволен модернистичен рисунък, който вероятно
33
щеше много да допадне на Джаксън Полак — но би обидил
смъртно Мики. За щастие, явно нито една от пръските не бе
достигнала повърхността на бюрото. Джейми взе уличаващите
документи и ги натъпка в джоба си.
— Довиждане. Мики. Нищо лично.
XXVI
— Не знам как ти позволих да ме убедиш!
— Мисли за града като за Северната Венеция. Също толкова
мокър, но не чак толкова топъл.
— В този наръчник не пише нищо подобно.
— Е, няма как да ти го кажат, аз току-що си го измислих. В
Хамбург обаче има и много други атракции, които една изискана
американка да разгледа при първата си обиколка из европейския
континент.
— Изненадай ме – каза с прозявка.
— Има красива архитектура, макар че доста от сградите са
модерни, защото през 1943 година американските и Кралските
военновъздушни сили повече или по-малко са го изтрили от
картата.
— Напомня ми на Лондон.
— Там са се изявили от Луфтвафе.