избуяла трева. Колкото повече се приближаваха до Цюрих обаче,
толкова по-урбанизиран ставаше пейзажът. Джейми беше уморен,
но също така бе спокоен и уверен, че никой не ги следва. Нито той,
нито Дани знаеха, че екипът за наблюдение, който ги следеше от
Хамбург, се състоеше от четири немски лимузини, водени от джип
„Мерцедес“. Бяха прихванали аудито в трафика в центъра на града.
Мъжът в мерцедеса реши, че би могъл да извърши удара – да ги убие
или залови – на кое да е от общо пет места, само че си имаше
заповеди.
— Май трябва да отидем от другата страна – посочи Дани
услужливо.
Джейми изпъшка и се опита да се придвижи през поредната
дяволски усложнена система от натоварени еднопосочни улици. В
крайна сметка намериха начин да пресекат и след двайсетминутно
отклонение се върнаха обратно в центъра на града. Откриха хотел в
близост до източния бряг на Цюрихското езеро, разположен в
квартал с широки улици, паркове и красиви стари къщи. Джейми
остана с впечатлението за стар, красив и разпрострян нашироко
град, в който хората си гледат своята работа и биха предпочели
другите да нямат коли. За съжаление, беше станало твърде късно за
излизане и не можаха да проверят дали е прав. Задоволиха се с по
бира в бара на хотела, преди да се оттеглят в стаята си. Взеха си душ,
правиха любов – бавно и леко разсеяно като хора, които мислят за
други неща. – след което заспаха. Дани сънуваше колите на
преследвачи, които може да бе пропуснала, а сънят на Джейми бе
наситен с усещането, че животът му се е объркал някъде и той не
знае как да го върне на мястото му. На сутринта се обади по
телефона, за да уреди среща с адвоката.
***
— Разберете, че нямаме документи за клиент на име Хартман.
Дани и Джейми си размениха разочаровани погледи.
— Ами, в такъв случай явно сме си изгубили времето, както и
вашето, хер Кьолер. Извинете за неудобството.
Наканиха се да станат от местата си, но адвокатът, който
говореше перфектен, макар и строго официален английски, вдигна
ръка.
— Моля ви, не съм приключил. Макар че в архивите си нямаме
Хартман, вчера следобед ми се обадиха по телефона и ме
предупредиха, че има вероятност някой си хер Синклер да посети
офиса ми.
— Може ли да попитаме за източника на това обаждане?
— Не, не може. Целта на разговора обаче беше да се дадат
определени инструкции в случай на такова посещение. Те
задействаха отдавна установена процедура, която, доколкото ми е
известно, никога преди не е била необходима. – Подаде им някакъв
бял плик. – Трябва да знаете, че не съм запознат със съдържанието
на плика. Нито пък искам да бъда.
— Това не е ли малко странно? – попита Дани.
Швейцарецът се усмихна неискрено.
— Аз съм просто посредник, госпожице Фишер, преносител на
информация, незасегнат от онова, което минава през ръцете ми.
Мога да ви уверя, че в Швейцария това е напълно нормална
ситуация. – Посочи към портрета на излъчващ неодобрение
високомерен мъж с висока колосана яка. – Дядо ми, основателят на
тази фирма, също би потвърдил, че е така.
Излязоха от офиса на адвоката и се намериха на дълга широка
улица, която разделяше Осми район на Цюрих. Джейми потупа
дланта си с плика.
— Е – каза Дани, чийто глас отразяваше разочарованието й. –
Оказа се прав. Още една брънка във веригата, но тази проклета
верига само обикаля ли, обикаля в омагьосан кръг! Аз съм просто
посредник, госпожице Фишер – изимитира съвършено скования
английски на адвоката тя. – преносител на информация. Боже,
прищя ми се да го стисна за мършавия врат и да го разтърся!
— Недей да прибързваш, още не сме видели какво има в писмото
– настоя Джейми. – Кьолер говореше за отдавна установена
процедура, която никога преди не е била използвана. За колко ли
време става въпрос? Адвокатската кантора „Кьолер" съществува най-
малко от шейсет години. Дали пък старият дядо Кьолер не е получил
инструкциите лично от Хартман?
— Единственият начин да разберем, е да отворим писмото, така
че се заемай с него!
Джейми огледа улицата. Ако някой знаеше, че ще бъдат тук,
вероятно ги наблюдаваше. Хвана Дани за ръка и докато тя
протестираше, я поведе по странична пресечка, като завиваше