напосоки надясно и наляво. Накара я да изчака, докато стигнат до
близкия парк, което наистина я вбеси. После разкъса печата и
извади от плика един-единствен лист хартия.
— В това няма смисъл.
— В кое?
Подаде й писмото.
— Продължете до „Сейфове и блиндирани каси Фасетка".
Форкщрасе № 12, Цюрих. Влезте през задната врата и изчакайте по-
нататъшни инструкции.
— Някой подръпва веригата ни. – Дани огледа парка около тях,
но видя единствено млада двойка, която си играеше с малко момиче
под дърво, докато по-голямо момче се катереше по клоните. –
Играят си с нас. Може би просто трябва да си тръгнем.
— Бих се съгласил, ако не бяха тези две неща. Първо, въпросната
фирма се намира на по-малко от четиристотин метра оттук. Второто
е името на фирмата.
— Какво за него?
— „Фасетка“ има няколко значения. Може да означава отделна
характеристика на нещо , но обикновено се свързва с един
конкретен предмет.
— И какъв е той?
— Диамант.
На излизане от парка така и не забелязаха мъжа, който се
приближи до входната врата на близката къща. Нито факта, че му
отне доста време да си намери ключа.
„Сейфове и блиндирани каси Фасетка“ се намираше в модерен
район с магазини и апартаменти. На четирите му витрини бяха
изложени множество ултрамодерни сейфове, алармени инсталации
и друга охранителна техника. Макар че лампи осветяваха стоката,
магазинът явно не работеше.
Дани поклати глава.
— Ще ти кажа нещо, Синклер, ако това тук съществува от
Втората световна война, аз съм Абрахам Линкълн. Едно звънче в
главата ми звъни и настоява веднага да се махаме оттук, по
дяволите! Ако си носиш бронежилетката, сега е моментът да ми я
дадеш.
Джейми игнорира оплакванията й и скоро откриха уличка,
която водеше до паркинга на триъгълния жилищен блок, където се
помещаваше магазинът. Всяка фирма, която имаше офис на
приземния етаж, разполагаше с малък двор за склад и доставки,
обозначен с табела с името на компанията.
— Ето! – Дани мина през отворените двойни врати, през които
се виждаше вътрешният двор.
Насреща имаше широк вход за доставчиците, а отстрани на него
- огнеупорна врата. Дани бавно се приближи към нея и я бутна.
— Странен начин да държиш „лошите " на разстояние. Особено
за охранителна фирма – промърмори, когато вратата безшумно се
отвори.
Двамата се спогледаха. Дани си пое дълбоко въздух, но когато
понечи да прекрачи прага. Джейми сложи ръка на рамото й.
— Мисля, че в този случай ще е най-добре джентълменът да
мине пръв.
— Давай, но не се опитвай да се правиш на герой! При първия
признак на опасност се омитаме.
— Напълно съм съгласен с вас, детектив Фишер. А дали случайно
не носите някой 9-милиметров глок в дамската си чанта?
— В нея май има всичко друго, освен пистолет. – В гласа й
Джейми долови усмивка. – Не, оставих глока си в Бруклин. Тези дни
дори на полицай не може да му се размине пренасянето на оръжие
на борда на „Боинг 747“.
36
— В такъв случай: „Към пробива отново, храбри мои!“
XXX
Отвътре магазинът представляваше мрачен лабиринт от
огромни сейфове и купчини по-дребни предмети: блиндирани каси,
охранителни системи за видеонаблюдение и аларми. Единствената
светлина идваше от прожекторите на витрините (но по-голямата
част от нея бе блокирана от стоките), както и от някакъв източник в
далечния край на магазина. Мигащ червен лъч проблясваше от
закачен към тавана глобус – изглежда, някой наблюдаваше
придвижването им. Успокояваща мисъл, която означаваше, че
навярно никой не ги причаква в засада. От друга страна, може би
просто се самозалъгваха.
Но светлината идваше и от малък семпъл офис, към който
приближиха. В центъра му имаше бюро, а невероятно тежката му
врата бе отворена и сякаш ги приветстваше.
— Моля, заповядайте – покани ги странно изкривен глас с
безспорно американско произношение.
Джейми се поколеба на прага и едва не припадна, когато усети
на рамото си нечия ръка. Обърна се и се вгледа в обезумелите очи на
Дани Фишер.
— Капан! – прошепна тя.
Синклер имаше чувството, че устата му е пълна с чакъл, но
поклати глава.
— Искахте да говорим, така че влезте и говорете – настоя гласът.