причина да ни остави живи, трябва да му дадем такава. Може да е
Короната на Изида, а може и да не е. Тя е жокерът в тестето, но само
домакинът ни знае дали е коз, или не е. Единственото, за което съм
сигурен, е, че не бива да го вкарваме в игра твърде рано. Има ли
смисъл това, което казвам?
— Общо взето.
Изминаха още няколко минути и въздухът около тях стана
осезаемо по застоял и тежък.
— Виждам, че добре сте оползотворили времето си! – В гласа
нямаше и намек за емоция или състрадание. – Остават ви двайсет
минути. Времето ще стигне, за да си поиграем на двайсет въпроса. Е, може би не чак двайсет, но достатъчно, за да получите възможност
да ме убедите, че имате някаква стойност. Първо, очевидното: Защо
дойдохте тук?
Двамата се спогледаха и Джейми заяви:
— Търсим информация за мъж на име Бернт Хартман.
— Добро начало. Потвърждавате онова, което вече знам. Може
ли да попитам защо Хартман ви е толкова интересен?
Този път отговори Дани. Разказа за убийствата в Ню Йорк и
Лондон и връзката им с мъжа от СС.
— Разбирам защо бихте искали следата да се потвърди, но не и
защо преследвате този човек, Хартман. В крайна сметка има много
по-голяма вероятност да е мъртъв, отколкото да е жив, нали така?
Дани рязко вдигна глава.
— Защо го казахте? – Не беше споменала подробности за
кариерата на Хартман в Geistjaeger 88 или за изчезването му в
Берлин. – Сега Бернт Хартман би трябвало да е на осемдесет и
няколко години, както много други хора, оцелели след войната.
— Простете, детективе, но настоявам аз да задавам въпросите.
Повтарям: защо преследвате Бернт Хартман?- Последва дълга
опасна пауза, изпълнена само със звука от затруднено дишане. – Не
се бавете твърде дълго. Времето, а и въздухът ви, не достигат.
— Защото, ако е жив, трябва да бъде предупреден. – Дани имаше
чувството, че ходи по плаващи пясъци. – Фамилното име не е
единственото, което свързва жертвите на убийствата с него.
Отново дълго мълчание. Сякаш човекът пред микрофона не
беше сигурен, че иска да знае отговора. В крайна сметка реши, че
иска:
— И какво е другото нещо?
— Един египетски символ.
— Продължавайте.
— На челото на една от жертвите е издълбано Окото на Изида.
От микрофона се чу тупване, сякаш някой го е съборил. Когато
заговори отново, гласът бе почти обвинителен:
— И какво ви кара да смятате, че това е свързано по някакъв
начин с Хартман?
— Мисля, че вече знаете отговора, сър – тихо каза Дани. После
зачака ядосаното опровержение. Не очакваше обаче проточената
въздишка, която чуха.
— Не трябваше да идвате тук. Наистина съжалявам.
Абсолютната безвъзвратност на казаното накара Дани да
замълчи. Джейми знаеше, че има само няколко секунди, преди
мъжът да изключи камерата и микрофона и да ги остави да се
задушат.
— Предай му, че Макс Дорнбергер казва здрасти!
XXXI
Джейми и Дани лежаха на пода в сейфа и поемаха задъхано
последния кислород, когато вратата се отвори и вътре нахлу поток
хладен въздух, който им подейства ободрително като шампанско.
Вдигнаха глави и видяха трима млади мъже, облечени в ежедневни
дрехи и въоръжени с автоматични пистолети. Двама от тях имаха
тъмни коси и бледа кожа и явно бяха близнаци, третият беше висок,
слаб, със златист тен и бледи сини очи. Последният хвърли чифт
кожени качулки към затворниците.
— Сложете си ги.
Джейми вдигна едната, но Дани се обади:
— Последния път, когато ме накараха да нося такова нещо,
попаднах в големи неприятности. Гарантирате ли, че няма да се
случи отново?
Мъжът сви рамене.
— Слагаш си я на главата и идваш с нас или не я слагаш, а ние
затваряме отново вратата.
— Е. след като поставяте така въпроса.
Още един микробус и още едно мистериозно пътуване в пълен
мрак. Возиха се в продължение на четирийсет минути, след което
автомобилът спря. Този път пътуването съвсем не бе така плашещо
като онова с Фредерик, а при слизането дори им помогнаха
внимателно да се измъкнат от местата си и да прекосят настлана с
чакъл алея и да влязат в непозната сграда. Когато им свалиха
маските. Дани и Джейми се озоваха в светла стая с изглед към
зеленчукова градина. Но там нямаше нищо, което да им подскаже