стига да проявяваш интерес.“ Така, не ме разбирайте погрешно.
Макс, усмихнатият есесовец хич не успя да ме заблуди. Тия момчета
си имаха такъв маниер – будалкат се с теб, точно преди да ти избият
зъбите с чук. Но бях прекарал две години в лагера и ми оставаха още
пет, знаех, че единственият начин Бърни Хартман да се измъкне от
„Нойенгаме“ е в ковчег. Така че реших да се включа в играта му.
Шест седмици по-късно вече ми вземат мерки за есесовска
униформа и се перча като петел на бунище.
Видя погледа на Дани.
— Питате се как е могъл Бърни Хартман да продаде душата си на
СС? Е, ще ви кажа. Той беше на деветнайсет години и беше жив!
Висок кинта и петдесет никаквец с досие, дълго колкото ръката ми.
И всичките му стари престъпления са простени и забравени, стига да
си върши работата. Тъй че това и направих. Geistjaeger 88 ми се
стори като рай след лагера. Френско шампанско! А и всички
момичета си падаха по униформите, даже да бяха на гърба на грозно
малко копеле като мен. Надничал бях в зеещия гроб. Знаех, че
животът може да бъде кратък и гаден, така че се стараех да се
насладя на всяка минута от него. В продължение на три месеца
обхождахме Франция, живеехме си живота там и вземахме каквото
ни хареса за чичо Хайии. После всичко се промени. Появи се Бодо
Ритер. Въплъщението на дявола. Човек, създаден да носи униформа
с черепа на смъртта върху нея.
Дани изгаряше от желание да разпита Бърни Хартман за Берлин
и Короната и за странните коментари за Макс Дорнбергер, които не
се връзваха особено с онова, което знаеха. Но тя притежаваше усета
на добро ченге и премълча. Хартман щеше да стигне дотам, когато
сметнеше, че е време.
Докато говореше за Бодо Ритерq в гласа на Хартман се долавяше
страх. Старецът току хвърляше тревожни погледи към прозореца,
сякаш врагът му бе някъде там, сред дърветата.
Ритер имаше нюх за нещата, които Хайни искаше, и това го
правеше важен. Обезглавил бе един от собствените си хора с гарота.
Разправил се беше с италианска графиня, която не искала да
съдейства. Играл си бе жестоко с италиански партизани и чифт
примки. Историята на Ритер бе толкова ужасна, че Хартман не
можеше да им я разкаже.
— Семействата, които изгубиха живота си в Ню Йорк и Лондон,
са убити с гарота – каза тихо Дани.
— О, господи! – прошепна Бърни. Погледна я, а блещукащите му
очи сега бяха мътни и объркани. – Как е възможно? Бодо Ритер е
поне десет години по-възрастен от мен. Ако още е жив, трябва да е
почти на сто! – После му просветна. – Диамантът! Всичко е заради
Короната и Окото.
XXXII
— Бодо Ритер имаше най-студените очи, които някога съм
виждал, всички се страхувахме до смърт от него. Който се
провинеше, направо го пращаха на Източния фронт и можеше да се
счита за късметлия. Още щом срещнах Ритер, разбрах, че
независимо дали работя добре или не, някой ден той ще ме
екзекутира. Вярно.,бях талисман на поделението, но това нямаше да
ме спаси. Ритер ме гледаше както змия следи мишка: малкият му
мозък непрекъснато се занимава с подробности по убийството. Но
през цялото време, докато ме наблюдаваше, го следях и аз.
Забелязах, че където и да отидеше, носеше със себе си кожен калъф,
подобен на старомодна лекарска чанта. Пазеше калъфа толкова
зорко, сякаш вътре държеше праха на баща си, и на мен ми беше
ясно, че каквото и да има в него, струва цяло състояние. Но колкото
и да се опитвах, така и не успях да надникна вътре. Не и преди
Берлин.
Хартман поклати глава и настроението му отново се промени.
— Копелето се опита да ме убие, но аз го прецаках. Свих любовта
на скапания му живот!
— Все още не разбирам – намръщи се Джейми. – В показанията
на Бодо Ритер пред трибунала за военни престъпления се казва, че е
напуснал Берлин на двайсети април, отишъл на тайна мисия за
Хайнрих Химлер. Защо му е да го казва, ако все още е бил в града и
се е сражавал в една от последните битки на войната? Битка, която
спечелила на германците възхищението на по-голямата част от
света, дори на враговете им. С изключение на Сталин и Червената
армия.
— За да проумеете това, трябва да разберете Бодо – заяви
Хартман. – Бодо с животинското му лукавство, който винаги