— Досегът с теб води до пристрастяване — промълвих.
— Би трябвало да го знаеш.
Четирийсет и трета глава
Грейс се чувстваше по-стабилна в човешкото си тяло, така че прекарахме деня навън. Тя се смъкна надолу на седалката си в колата, докато аз влязох в „Долар Парейд“, за да й купя малко чорапи и тениски, а после отидох до магазина за хранителни стоки и взех нещата от списъка, който ми беше подготвила. Наслаждавах се на измамното усещане за делничност и рутина. То обаче се помрачаваше от факта, че Грейс трябваше да се крие в колата, защото официално се водеше изчезнала, самият аз все още бях свързан с Пограничната гора и нейната глутница, а двамата бяхме пленници в къщата на Бек, очакващи присъдите ни да бъдат произнесени.
Занесохме покупките у дома, а аз сгънах от списъка на Грейс хартиено жеравче, което окачих на тавана в спалнята си при останалите. То се опита да полети към прозореца, понесено от въздушното течение, но когато, без да искам, го чукнах с рамо, връвчицата му се оплете с тази на съседното жеравче.
— Искам да видя Рейчъл — заяви Грейс.
— Добре — отвърнах. Вече държах ключовете си в ръка.
Паркирахме колата край гимназията малко преди последния звънец и го зачакахме в мълчание да възвести края на учебния ден. В мига, когато това стана, Грейс се смъкна надолу на задната седалка, за да не може никой да я забележи отвън.
Имаше нещо странно и ужасяващо в това да седим край старата й гимназия и да наблюдаваме как учениците започват да се събират на групички в очакване на автобусите. Движеха се по двама или по трима. Всичко наоколо беше в ярки цветове: шарените раници, висящи от раменете им, пъстрите им тениски, носещи мотото на някой отбор, свежите зелени листа на дърветата край паркинга. Разговорите на учениците бяха безмълвни заради вдигнатите прозорци на колата ми и си помислих, че ако бъдат лишени от гласовете си, тези хора биха могли да комуникират изцяло чрез езика на тялото. Имаше толкова много ръкомахания, сбутвания, отметнати назад заради бурен смях глави. Те нямаше да имат нужда от думи, ако прегърнеха мълчанието и се научеха да говорят без тях.
Погледнах към часовника на таблото. Бяхме тук едва от няколко минути, но на мен ми се струваше, че е минало много повече време. Денят беше прекрасен, по-близък до лятото, отколкото до пролетта, един от онези безоблачни дни, в които небето изглежда необятно и недостижимо. Учениците продължаваха да излизат навън, но все още не разпознавах никого от тях. Беше изминала цяла вечност, откакто бях чакал Грейс след края на часовете, а тогава аз бях този, който трябваше да се крие от времето навън.
Чувствах се толкова по-стар от всичките тези… деца. Те завършваха гимназия, така че някои от тях трябваше да са на моите години, колкото и странно да ми се струваше това. Не можех дори да си представя как, понесъл раницата си, крача сред тях към спирката на автобуса или към колата си. Чувствах се така, сякаш никога не съм бил млад като тях. Дали съществуваше някаква алтернативна вселена, в която Сам Рот никога не беше срещал вълците, никога не беше губил родителите си, никога не беше напускал Дълът? Как ли би изглеждал този Сам, който ходеше на училище, будеше се в коледната утрин и целуваше майка си по бузата в деня на дипломирането си? Дали този Сам, свободен от тежестта на белезите, имаше китара, гадже, хубав живот?
Чувствах се като някакъв воайор. Исках да се махна оттук.
Точно тогава тя се появи. Рейчъл беше облечена в права кафява рокля, изпод която се подаваха раирани пурпурни чорапи, и крачеше сама и с мрачно изражение към далечния край на паркинга. Свалих прозореца на колата си. Всичко, което се случваше, ми напомняше за произволна страница от криминален роман. Момчето я извика от колата си. Тя се приближи; знаеше, че полицията го подозира, но той винаги й се беше струвал ужасно мил…
— Рейчъл — извиках.
Очите й се разшириха и й трябваше доста време, за да докара някакво поне умерено приятно изражение. Тя се спря на десетина фута от прозореца на фолксвагена, събрала крака и вкопчила ръце в двата ремъка на раницата си.
— Здрасти — промърмори. Изглеждаше предпазлива. Или пък тъжна.
— Може ли да поговорим за минутка?
Рейчъл премести поглед от мен към сградата на училището и после отново към мен.
— Става — отвърна тя, но така и не дойде по-близо. Това, че не смее да се приближи, ме нарани. И също така означаваше, че ще трябва да крещя всичко, което имах да й казвам, насред паркинга, а това определено не беше добра идея.