— Имаш ли нещо против да дойдеш малко по-близо? — попитах.
Тя сви рамене, но не се приближи.
Оставих двигателя включен и излязох навън, затваряйки вратата след мен! Рейчъл не се помръдна, когато отидох при нея, но веждите й леко се смръщиха.
— Как си? — попитах внимателно.
Тя ме погледна, прехапала долната си устна. Изглеждаше толкова покъртително тъжна, че в момента ми беше трудно да възприема решението на Грейс да дойдем тук като грешка.
— Много съжалявам за Оливия — казах.
— Аз също съжалявам — отвърна тя някак решително. — Джон го понася много зле.
Трябваха ми няколко секунди, за да си спомня, че Джон беше братът на Оливия.
— Рейчъл, тук съм заради Грейс.
— Какво за Грейс? — попита тя предпазливо. Много бих искал да ми се довери, но предполагах, че нямаше причини да го прави.
Намръщих се и погледнах към учениците, които се качваха в автобусите. Всичко наоколо ми напомняше за реклама на учебно заведение: съвършено синьо небе, яркозелени листа, очеизбождащо жълти автобуси. Рейчъл само допълваше картинката; тези раирани чорапи изглеждаха като нещо, което човек трябва да си поръча от каталог. Рейчъл беше приятелка на Грейс. Грейс вярваше, че тя може да пази тайна. При това не коя да е тайна, а нашата тайна. Въпреки че вярвах в преценката й, ми беше удивително трудно да споделя истината с това момиче.
— Първо трябва да знам можеш ли да пазиш тайна, Рейчъл.
— Говорят някои доста лоши неща за теб, Сам.
Въздъхнах:
— Знам. Чувал съм ги. Надявам се знаеш, че не бих наранил Грейс, но… в момента не е нужно да ми вярваш за това, Рейчъл. Просто искам да знам дали ако става дума за нещо важно, нещо изключително важно, ти би могла да пазиш тайна. Бъди откровена с мен.
Виждах колко много й се искаше да свали гарда.
— Мога да пазя тайна — заяви тя.
Прехапах устна и затворих очи за миг.
— Не мисля, че си я убил — добави Рейчъл толкова небрежно, сякаш ми казваше, че според нея тази вечер няма да вали, защото небето е ясно. — Ако това ще ти помогне.
Отворих очи. Наистина ми помогна.
— Добре. Ето как стоят нещата. Знам, че ще ти прозвучи откачено, но… Грейс е жива, тя все още е тук, в Мърси Фолс, и е добре.
Тя се приведе към мен:
— Нали не я държиш заключена в мазето си?
Неприятният момент беше, че в някаква степен правех именно това.
— Много смешно, Рейчъл. Не я държа вързана против волята й. Тя се крие и все още не иска да се показва. Ситуацията е твърде деликатна, за да…
— Леле майко, бременна е от теб! — възкликна Рейчъл и вдигна ръце във въздуха. — Знаех си. Знаех си.
— Рейчъл. Рейч. Рейчъл.
Тя продължи да говори, без да ми обръща внимание:
— … След всичко, което сме говорили с нея и въпреки това… не, кому е нужно да вложи малко мисъл в цялата работа? Не и на нея. Тя…
— Рейчъл — прекъснах я рязко. — Грейс не е бременна.
Тя ме стрелна с поглед. Помислих си, че и двамата започвахме леко да се изтощаваме от този разговор.
— Хубаво. Какво е тогава?
— Ами… ще ти бъде малко трудно да повярваш. Всъщност не знам как точно да ти го кажа. Може би ще е по-добре, ако го чуеш от Грейс.
— Сам, нали знаеш, че имаме часове по сексуална култура?
Изстрелях на един дъх:
— Рейчъл, не. Не става дума за това. Грейс ме накара да ти кажа „Яките гръдни мускули на Питъри“. Нямам представа какво означава това, но тя ми каза, че така ще се увериш, че съобщението е от нея.
Можех да видя как думите започнаха да си проправят път през мозъка й, докато обмисляше смисъла им и това дали има начин да съм ги изтръгнал от Грейс по някакъв подъл начин.
— Тогава защо не ми казва всичко това лично? — попита тя предпазливо.
— Защото не искаш да влезеш в колата! Тя не може да излезе навън, затова излязох аз. Грейс се води изчезнала, нали се сещаш? Ако просто беше дошла при колата, когато те повиках, тя щеше да ти помаха от задната седалка.
Когато видях, че все още се колебае, потрих лицето си с ръце.
— Виж, Рейчъл, просто отиди там и надникни вътре. Аз ще остана тук. Така няма да имам възможност да те ударя по главата с бутилка от бира и да те напъхам в багажника. Това по-добре ли ти звучи?