— Може би ако се отдалечиш още малко… Съжалявам, Сам, но гледам телевизия и знам как стават тези неща.
Притиснах пръсти към основата на носа си.
— Виж. Обади се на мобилния ми телефон. Той е в колата. Грейс също е в колата. Тя ще го вдигне и ти ще можеш да разговаряш лично с нея, без да ти се налага да се приближаваш.
Рейчъл измъкна телефон от страничния джоб на раницата си:
— Кажи ми номера си.
Изрецитирах го и тя го набра.
— Звъни — осведоми ме тя.
Посочих към фолксвагена. Рингтонът ми едва се чуваше през затворената врата.
— Никой не вдига — заяви Рейчъл с обвинителен тон. Още докато го казваше, прозорецът от страната на шофьора се смъкна и Грейс надникна навън.
— Ох, за бога! — прошепна тя достатъчно силно, за да може Рейчъл да я чуе. — Изглеждате ужасно подозрително, като просто си седите там. Планирате ли да влезете вътре или какво?
Рейчъл се ококори.
Хванах главата си с ръце.
— Сега вярваш ли ми?
— Ще ми обясниш ли защо е минала в нелегалност? — попита Рейчъл.
Махнах с ръка към Грейс.
— Мисля, че ще прозвучи по-добре, ако тя ти го каже.
Четирийсет и четвърта глава
Според мен очевидният факт, че бях тук, би следвало да убеди Рейчъл. Фактът, че съм жива и дишам, ми се виждаше като доста сериозно доказателство за невинността на Сам, но тя все още не беше убедена. Бяха му нужни няколко минути, за да я придума да влезе в колата, дори и след като беше видяла, че съм вътре.
— Не съм сигурна, че искам да го направя, въпреки че Грейс е с теб — заяви Рейчъл, гледайки със съмнение отворената задна врата на фолксвагена. — Може да си я тъпкал с халюциногенни гъби в мазето, а сега да направиш същото и с мен.
Сам погледна към училището и светлите му очи се присвиха срещу слънчевата светлина. Най-вероятно си мислеше същото, което си мислех и аз: общо взето всички в Мърси Фолс го смятаха за престъпник и ако някой го видеше да стои в края на паркинга заедно с някакво видимо притеснено момиче, нещата можеха да станат много неприятни.
— Не съм много сигурен как да отвърна на това обвинение — каза той.
— Рейчъл, не съм дрогирана — обадих се аз. — Просто влез в колата.
Рейчъл ми се намръщи, след което отново погледна към Сам:
— Няма да го направя, докато не ми кажеш защо се криеш.
— Това е дълга история.
Тя кръстоса ръце.
— Преразкажи я накратко.
— Това е нещо, което наистина, ама наистина трябва да ти обясня подробно.
Рейчъл не се помръдна.
— Накратко.
Въздъхнах:
— Рейчъл аз се превръщам във вълк. Моля те, не откачай.
Тя зачака с явната надежда да добавя нещо, в което има смисъл. Аз обаче не можех да направя нещо такова. Не и когато от мен се очакваше да преразкажа накратко.
— И защо трябва да откачам? — повдигна вежди Рейчъл. — Само защото си луда и говориш шантави неща? Ама разбира се, че се превръщаш във вълк. Аз пък се превръщам в зебра. Виж ми райетата, останаха ми след последното преобразяваме.
Сам заговори кротко:
— Рейчъл, обещавам ти, че всичко ще придобие повече смисъл, когато ти бъде обяснено. Ако дадеш шанс на Грейс да го направи на някое уединено място. Нещата ще си останат странни, но поне ще спрат да ти се струват като бълнувания на луд човек.
Рейчъл го погледна ужасено, след което извърна очи към мен.
— Съжалявам Грейс, обаче идеята да му позволя да ме откара до леговището си не ми звучи като най-добрата на света.
Тя протегна ръка към Сам, а той я изгледа така, все едно към него беше насочено оръжие. Рейчъл размърда пръсти.
— Аз ще карам.
— Ще караш… до къщата ми? — попита Сам.
Рейчъл кимна.
Той изглеждаше леко изнервен, но трябваше да му се признае, че тонът му така и не се промени:
— Каква точно е разликата с това аз да закарам всички ни до там?
— Нямам представа! Така ще съм по-спокойна.
Ръката и все още беше протегната за ключовете.
— Във филмите никой не се откарва сам до мястото, където трябва да срещне смъртта си.
Сам погледна към мен, а изражението му казваше: Грейс, помощ!
— Рейчъл, имаш ли изобщо представа как се кара кола с ръчни скорости? — попитах строго.