Коул ме целуна. Трябваше да му кажа да спре, да стои мирен, но копнеех за устните му твърде много. Не се помръднах от мястото край стената, където се бях свила, и просто му позволих да ме целува дълго, дълго. Беше една от онези целувки, замайването от които преминава след много време. Човек можеше да вземе всичките ни целувки, още от първата ни среща, и да ги сложи под микроскоп, а аз бях почти убедена какво щеше да открие. Дори и експерт не би могъл да забележи нищо в първата ни целувка, но после идеше да види как нещо се е прокраднало във втората — нещо малко и нестабилно, което можеше лесно да бъде разрушено — а концентрацията му се увеличаваше с всяка следваща, докато най-накрая, при тази целувка насред мрака, това нещо можеше да бъде видяно дори и с невъоръжено око. Доказателство, че най-вероятно никога нямаше да се излекуваме от страстта си един към друг, но вече имаше някакъв шанс тя да не ни убие.
Чух стъпките на майка ми секунда преди лампата в лабораторията да светне. Последва тежка въздишка.
— Изабел, защо?
Коул се отдръпна още по-назад и когато майка ми отстъпи, за да ни види, двамата се бяхме сгушили като опосуми зад боклукчийска кофа. Забелязах как очите й шарят, докато прави бърза проверка на ситуацията: и двамата бяхме напълно облечени, нямаше нищо счупено, не си бяхме инжектирали нищо. Тя погледна към Коул, който й се усмихна лениво в отговор.
— Ти… ти си онзи от… — започна майка ми и присви очи. Очаквах, че ще произнесе НАРКОТИКА, въпреки че изобщо не можех да си я представя като тяхна фенка. Тя обаче каза: — Ти си момчето от стълбите! В къщата. Онзи голият. Изабел, когато ти казах, че не искам да правиш подобни неща в дома ни, нямах предвид да ги правиш в клиниката. Защо изобщо сте се напъхали под тази маса? Всъщност не искам да знам. Просто не искам.
Наистина нямах какво да й кажа.
Тя потърка едната си вежда с ръката, в която държеше наскоро разпечатан формуляр:
— Божичко, къде ти е колата?
— От другата страна на улицата — отвърнах.
— Ама естествено, че е там — поклати глава тя. — Няма да кажа на баща ти, че съм те видяла тук, Изабел. Просто те моля да не…
Така и не успя да формулира нещото, което не биваше да правя. Вместо това изхвърли наполовина изпитата ми бутилка със сок в кошчето до вратата, след което отново изгаси лампата. Чух я как се отдалечава по коридора, а после входната врата се отвори и затвори. Бравата изщрака.
Коул беше невидим в мрака, но все още можех да почувствам тялото му до моето. Понякога не беше нужно да виждаш нещо, за да знаеш, че е там.
Усетих някакво гъделичкане; трябваха ми няколко секунди, за да осъзная, че той плъзга своя мъничък „Мустанг“ нагоре по ръката ми. Смееше се приглушено и заразително, все едно още имаше някаква причина да пазим тишина. Обърна количката, когато стигна до рамото, след което отново я прокара надолу по ръката ми. Малките колелца буксуваха върху кожата ми, докато той се смееше.
Помислих си, че този смях беше най-искреното нещо, което някога бях чувала от Коул Сейнт Клеър.
Четирийсет и шеста глава
Така и не осъзнавах до каква степен бях свикнал с безпорядъка, докато редът не започна да се възвръща. Сега, когато Грейс беше в къщата, а научните изследвалия на Коул станаха по-фокусирани, животът ни започна да се връща в руслото на нормалното. Оправих дневния си режим. Кухнята отново се превърна в място за хранене, а кутиите с лекарства и листчетата със записки върху плота бавно бяха изместени от кутии със зърнени закуски и чаши за кафе. За последните три дни Грейс се беше трансформирала само веднъж, а дори и тогава остана във вълчата си форма само за няколко часа и се върна трепереща в леглото след престоя си в банята. Дните ми се струваха по-кратки сега, когато вечер успявах да заспя навреме. Ходех на работа и продавах книги на шушукащите зад гърба ми клиенти, а после се връщах вкъщи, чувствайки се като осъден човек, на когото са дадени няколко дни отсрочка. Коул прекарваше дните си в опити да улови някой вълк и всяка вечер заспиваше в различна спалня. Сутрин виждах как Грейс слага купички със старо мюсли за двойката миещи мечки, а вечер я заварвах как рови из сайтовете на различни колежи или си чати с Рейчъл. Всички преследвахме нещо невъзможно, което постоянно ни се изплъзваше.
През повечето вечери ловът на вълците беше основна тема в новините.
Аз обаче бях… е, не точно щастлив, но някак спокоен. Знаех, че в действителност това не е моят живот: това беше живот, взет назаем. Нещо временно, с което трябваше да се примиря, докато подредя нещата за себе си. Началната дата на лова ми се струваше далечна и неправдоподобна, но ми бе невъзможно да я забравя. Това, че не можех да измисля какво да направя, не означаваше, че не трябва да бъде направено нещо.