Сам някак усети, че Бек изостава, така че той също забави ход, оставяйки Грейс да води. Погледът му беше насочен към Бек. Звукът на хеликоптерите перки беше толкова силен и всепоглъщащ, че се почувствах така, все едно никога повече нямаше да чуя нищо друго. Спрях да тичам.
Това беше и моментът, когато нещата започнаха да се случват твърде бързо. Сам изръмжа срещу Шелби и тя моментално изостави Бек, сякаш никога не беше имала намерение да го напада. За миг си помислих, че авторитетът на Сам си е казал думата.
Тогава тя се хвърли към него.
Мисля, че изпратих предупреждение. Би трябвало да съм изпратил предупреждение.
Във всеки случай бях закъснял, дори и някой от тях изобщо да ме беше слушал.
Пръстта изригна край тях при първия откос и преди да разбера какво става. Бек се строполи. Той успя да се изправи отново на крака, хапейки раната на гърба си, после падна отново. Последва нов изстрел, който едва чух заради шума от хеликоптера, и този път той остана да лежи. Тялото му бе истинска развалина, разкъсано на парчета.
Не можех дори да го осмисля. Бек. Той трепереше, хапеше въздуха с челюсти и дращеше в пръстта, неспособен да се изправи.
Не се трансформираше. Умираше. Тялото му беше прекалено наранено, за да може да се излекува.
Не можех да гледам.
Не можех да извърна поглед.
Сам рязко спря на място и видях как от него се изтръгна скимтене, което не можех да чуя оттук. И двамата стояхме като вкаменени. Бек не можеше да умре. Той беше гигант.
Той беше мъртъв.
Възползвайки се от разсейването на Сам, Шелби отново се нахвърли върху него и го повали на земята. Двамата се затъркаляха и после се изправиха, покрити с кал. Опитах да изпратя образи на Сам, с които му казвах да я изтръска от себе си и да продължи да бяга, но той не ме слушаше, дали защото не можеше да види нищо освен трупа на Бек, или пък защото беше изцяло съсредоточен върху Шелби.
Трябваше да я убия онзи път.
Пред тях хеликоптерът продължаваше да се носи бавно над вълците. Последва нова експлозия от пръст, а после още една, но този път нито един вълк не падна. Имах само миг, за да си помисля: Може би Бек ще бъде единственият, когато един вълк в средата на глутницата падна насред крачка и се затъркаля, гърчейки се. На двете пушки в хеликоптера им бяха нужни няколко болезнено дълги минути, за да довършат започнатото.
Беше същинско бедствие.
Бях извел вълците от гората, за да бъдат повалени бавно, един по един, умъртвени от методични изстрели.
Хеликоптерът се наклони на една страна и направи завой. Искаше ми се да вярвам, че се отказва от преследването, но знаех, че просто прави маневра, за да заеме по-добра позиция за стрелба спрямо вълците. Страхът беше разпръснал глутницата; сега, когато Сам се биеше с Шелби, те на практика бяха спрели да се придвижват напред, въпреки че гората пред тях беше толкова близо. Ако тръгнеха отново, биха могли да се доберат до укритието. Просто имаха нужда от няколко секунди, в които хеликоптерът да не ги изпълва с ужас.
Ние обаче не разполагахме с никакви секунди. Освен това знаех, че Сам и Шелби, отделени от останалите, щяха да бъдат следващите мишени.
Смъртта на Бек продължаваше да се разиграва пред очите ми.
Не можех да позволя това да се случи и със Сам.
Дори не се замислих. Сянката ми, разпростряла се далеч пред мен, бръкна в джоба на панталона ми в същия момент, в който го сторих и аз. Измъкнах спринцовката, свалих пластмасовия предпазител на иглата със зъби и я забих във вената си. Нямаше време да го обмислям. Нямаше време да осъзная благородството на постъпката си. Просто… бърза, яростна вълна от болка, която се втурна през тялото ми, а после — безмълвният взрив на адреналина, ускорил трансформацията. Пропадах в бездната на агонията, а миг по-късно вече бях втурнал се напред вълк.
Шелби. Убий Шелби. Спаси Сам.
Това беше всичко, което трябваше да запомня. Думите вече започваха да ми се изплъзват, когато блъснах Шелби с всичката си тежест. Цялото ми същество бе изтъкано от яростно щракащи челюсти и гърлено ръмжене. Зъбите ми се забиха в плътта край окото й, точно както тя ме беше научила. Вълчицата се изви и изщрака с челюсти, осъзнала, че този път битката ни е на живот и смърт. В моята атака нямаше ярост. Просто неумолима решителност. Това беше нашата схватка такава, каквато трябваше да бъде преди.
Устата ми се напълни с кръв, която или беше на Шелби, или беше бликнала от прехапания ми език. Запратих образ към Сам: Махай се. Исках да бъде с Грейс. Исках да се разкара оттук, да се върне при глутницата и да бъде един от многото, вместо самотна, неподвижна мишена.