— Сам. Чуваш ли ме какво ти казах?
— Хеликоптери. Снайперисти. Да, чух те.
Гласът й беше студен.
— Грейс може да бъде простреляна в главата от триста ярда.
Тези думи ме пронизаха, но по някакъв далечен, хипотетичен начин, като при съобщение за бедствие по новините.
— Изабел, какво искаш от мен?
— Това, което винаги съм искала. Да направиш нещо.
И точно в този момент усетих липсата на Грейс далеч по-ясно и болезнено, отколкото когато и да било през изминалите два месеца. Тя ми липсваше толкова неистово, че ми се наложи да затая дъх, сякаш нейното отсъствие беше нещо реално, заседнало в гърлото ми. При това не защото присъствието й тук щеше да реши тези проблеми или пък да накара Изабел да ме остави на мира. Адски егоистичната причина се криеше във факта, че ако Грейс беше тук, тя щеше да отговори на въпроса ми по различен начин. Тя щеше да знае, че когато задавам този въпрос, не искам отговор. Щеше да ми каже да отида и да поспя, а аз щях да бъда способен да го направя. И тогава този дълъг кошмарен ден щеше да приключи, а когато се събудех на сутринта, всичко щеше да ми се вижда далеч по-поносимо. Утрините губят лечебните си свойства, ако човек ги посреща буден и разтревожен.
— Сам. Абе, бога ми, сама ли си говоря?
От другата страна на линията чух шума на преминаващи коли, когато някаква врата се отвори, и после рязкото поемане на дъх след затварянето й.
Осъзнах, че се държа като пълен неблагодарник:
— Съжалявам. Изабел.
Просто днес… днес беше един ужасно дълъг ден.
— Не думай.
Чух как чакълът хрущи под краката й.
— Той добре ли е?
Слязох с телефона на долния етаж. Минаха няколко секунди, преди очите ми да се приспособят към ярката светлина в гостната. Бях толкова уморен, че виждах край всяка лампа мъждив ореол. Изчаках, за да се убедя, че гърдите на Коул се издигат и спускат.
— Да — прошепнах. — В момента спи.
— Което си е повече, отколкото заслужава — промърмори Изабел.
Осъзнах, че е крайно време да спра да се преструвам, че не забелязвам очевидното:
— Изабел, какво има между вас двамата?
Отговор не последва.
— Вашите взаимоотношения не са моя работа — казах колебливо. — Обаче Коул е.
— О, Сам, мисля, че е малко късничко да се позоваваш на авторитета си като водач на глутницата.
Не мисля, че наистина искаше да ме засегне, но въпреки това думите й ме жегнаха. Единствено споменът за това, което Грейс ми беше казала за Изабел — за това как я е подкрепяла, когато тя си е мислела, че съм мъртъв — ме възпря да затворя телефона.
— Просто ми отговори на въпроса — има ли нещо между вас? — настоях.
— Не — отсече Изабел.
Долових реалната емоция зад това отрицание, а може би и самата тя бе искала да я доловя. Това беше не, което означаваше не и в момента. Спомних си изражението й, когато беше видяла спринцовката до Коул, и се зачудих колко голяма лъжа всъщност беше това не.
— Той има много проблеми. Не мисля, че в момента е способен на нормална връзка, Изабел — казах.
Тя не отговори веднага. Притиснах пръсти към главата си, чувствайки призрачното докосване на болката от менингита. Погледнах към картите на компютърния монитор и установих, че нямам повече ходове. Бяха ми трябвали седем минути и двайсет и една секунди, за да осъзная, че съм загубил.
— Същото важи и за теб — обади се най-накрая Изабел.
Десета глава
Някъде там, на планетата, наречена Ню Йорк, баща ми, доктор Джордж Сейнт Клеър, доктор на философските науки, сертифициран лекар и член на „Менса“, беше голям фен на научния процес. Той беше луд учен от добрия тип. Пукаше му защо се случват нещата. Пукаше му как се случват. Дори и когато не му пукаше за съответния обект на изследване, той се интересуваше как би могъл да подобри формулата, за да повтори експеримента по по-успешен начин.
На мен, от друга страна, ми пукаше най-вече за крайния резултат.
Също така адски много държах да не приличам по никакъв начин на баща си. Всъщност голяма част от житейските ми решения бяха основани върху философията, че не трябва да бъда като доктор Джордж Сейнт Клеър.