Точно затова ми беше изключително неприятно да се съглася с баща си по въпрос, който той намираше за наистина важен, нищо че никога нямаше да научи този факт. Когато отворих очи, чувствайки се така, сякаш вътрешностите ми са били прекарани през месомелачка, първото нещо, което направих, бе да се пресегна към бележника на нощното шкафче до мен. Бях се събудил по-рано и установих, че лежа жив на пода в гостната — което си беше изненадващо — след което някак се бях добрал до стаята си, за да поспя или пък да приключа с процеса на умирането си в по-комфортна обстановка. Имах усещането, че крайниците са били прикачени към тялото ми във фабрика с наистина отвратителен качествен контрол. Присвил очи срещу сивкавата светлина, по която нямаше как да позная кое е времето от деня, аз разтворих бележника с пръсти, които чувствах като неодушевени обекти. Трябваше да прехвърля страниците, изписани с почерка на Бек, за да стигна до собствените си записки. Написах датата, след което преписах формулата, която бях използвал предишните дни. Почеркът ми от предходните страници изглеждаше далеч по-уверен от буквите, които надрасках сега.
епинефрин/псевдоефедрин смес 4
метод: венозна инжекция
резултат: успешен
(странични ефекти: припадък)
Затворих бележника и го оставих върху гърдите си. Щях да отворя шампанското в чест на откритието ми в първата секунда, когато успеех да остана буден. Когато прогресът, които бях постигнал спреше да ми се вижда като болест.
Отново затворих очи.
Единайсета глава
Когато се превърнах във вълк за първи път, все още не знаех основното правило на оцеляването.
Всъщност, когато за първи път попаднах в глутницата, нещата, които не знаех, бяха ужасно много: как да ловувам, как да открия другите вълци, когато се изгубя, къде да спя. Не можех да разговарям с останалите. Не разбирах вихрушката от образи, които профучаваха през съзнанието ми.
Знаех обаче едно нещо: ако се поддам на страха, ще умра.
Първият ми урок беше как да откривам глутницата. Научих го съвсем случайно. Бях сама и гладна, чувствах празнота, която храната не би могла да запълни. Вдигнах глава и дадох воля на отчаянието си, изпълвайки студената нощ с гласа си. Това беше по-скоро ридание, отколкото вой, чисто и самотно. То отекна в скалите край мен.
И тогава, няколко секунди по-късно, някой ми отвърна. Ведър кратък вой. После още един. Отне ми няколко секунди, за да осъзная, че той ме чака, за да му отговоря. Започнах да вия отново и другият вълк веднага ми отвърна. Не бях привършила със собствения си вой, когато чух гласа на втори вълк, после на още един. Ако имаше някакво ехо, не можех да го доловя. Това означаваше, че са много далеч.
Но разстоянията вече нямаха значение. Това тяло никога не се уморяваше.
Така се научих как да откривам другите вълци. Трябваха ми няколко дни, за да се запозная с йерархията в глутницата. Бързо стана ясно, че водачът е голям черен вълк. Неговото най-силно оръжие очевидно беше размерът му. Само един неодобрителен поглед от негова страна на мига караше останалите членове на глутницата да легнат по корем. Всички, освен големия сив вълк, който явно беше също толкова уважаван: той само леко присвиваше уши и снижаваше опашка, показвайки почитта си към черния водач.
От тях двамата научих езика на надмощието. Оголени зъби. Отдръпнати назад устни. Настръхнала козина по гърба.
От по-нисшите членове на глутницата пък научих за подчинението. Оголен корем, сведен поглед, присвиване на цялото тяло.
Всеки ден най-нисшестоящият вълк, болнав звяр с луд поглед, получаваше напомняне за това къде му е мястото. Той биваше хапан, приковаван към земята, принуждаван да яде последен. Мислех си, че да бъдеш най-нисшестоящ е лошо, но се оказа, че има и нещо още по-лошо: да бъдеш игнориран.
Имаше една бяла вълчица, която винаги се движеше встрани от глутницата. Тя беше невидима. Никой не я включваше в игрите, дори и сиво-кафявият смешник на глутницата. Той би си играл дори с птиците, но никога не играеше с нея. Тя липсваше по време на лова, никой й нямаше доверие, всички я игнорираха. Отношението на останалите към нея обаче не беше изцяло неоправдано: също като мен тя, изглежда, не знаеше как да говори езика на глутницата. А може би бях твърде милозлива. Реално изглеждаше така, сякаш тя просто няма желание да използва това, което знае.