Докоснах белезите си.
Бек колебливо се протегна към мен и когато не се отдръпнах, той ме прегърна, а аз положих глава на гърдите му, чувствайки се мъничък, осемгодишен и съсипан.
— Самият аз — добавих.
Бек замълча за момент, без да спира да ме прегръща. Очите ми бяха затворени и имах чувството, че ударите на сърцето му, които чувах през дебелия му вълнен пуловер, бяха единственото нещо на света. После той каза:
— Сложи всичко в тези кашони, Сам, но не и себе си. Теб искаме да те запазим. Обещай ми, че ще останеш тук навън. При нас.
Двамата останахме така дълго време, а когато най-накрая се изправихме, всичките тъжни неща бяха в кашоните, а Бек беше моят баща.
Сега, много години по-късно, аз излязох навън, легнах върху големия древен пън в двора и се загледах в звездното небе. После затворих очи и бавно прибрах тревогите си в кашони, една по една, след което залепих картонените капаци. Прибрах саморазрушителното поведение на Коул, Том Кълпепър, дори и гласа на Изабел, защото в момента не можех да го понеса.
С всеки следващ кашон усещах как ме изпълва лекота, как гърдите ми се отпускат и вече мога да дишам свободно.
Единственото нещо, което не можах да се накарам да прибера, беше мъката ми по Грейс. Нея си запазих. Нея си бях заслужил.
След това просто останах да лежа върху пъна.
Утре бях на работа, така че трябваше да поспя, но знаех какво ще стане, ако се кача в стаята си: всеки път, щом затворех очи, краката ме заболяваха, сякаш бях тичал, клепачите ми започваха да трептят, нетърпеливи да се отворят, а аз внезапно си спомнях за разни имена, които трябваше да добавя в телефона си или си мислех как вече е крайно време да вкарам в сушилника прането, което стоеше в пералнята от една седмица.
Също така си мислех как непременно трябва да поговоря с Коул.
Диаметърът на пъна беше достатъчно голям, така че краката ми се подаваха съвсем малко от края му; дървото, или по-точно двете дървета, които бяха израснали заедно, трябва да са били наистина огромни. По пъна имаше черни петна, защото Бек и Улрик го бяха използвали като място за изстрелване на фойерверки. Като малък бях броил кръговете на дънера. Това дърво беше живяло по-дълго от всеки от нас.
Над мен звездите искряха, увлечени във вечния си кръговрат, подобно на сложно украшение, създадено от великани. Те ме теглеха към себе си, в мрака на космоса и спомените. Докато лежах, си спомних как много отдавна, в един друг живот, бях нападнат от вълците. В един миг бях самотен, онази сутрин, подобно на целия ми живот, се разгръщаше пред мен като филмова лента, в която всеки кадър бе съвсем мъничко по-различен от предишния. Чудото на неусетните, недоловими метаморфози. А в следващия миг се бяха появили вълците.
Въздъхнах. Над мен сателитите и самолетите се плъзгаха с лекота сред звездите; група облаци, понесли светкавици в утробите си, бавно се придвижваха от северозапад. Умът ми прескачаше неспокойно от настоящето — древния пън, чиито ръбове усещах под гърба си, към миналото — раницата ми, притисната под мен, докато вълците блъскаха тялото ми към оставените от снегорина преспи. Майка ми ме беше екипирала със синьо зимно палтенце на бели ивици и ръкавици, които бяха твърде пухкави, за да движа свободно пръстите си.
В спомените си така и не можех да чуя собствения си глас. Можех само да видя как устните ми се движат, как малките ръчички на моето седемгодишно аз бият вълците по муцуните. Виждах себе си някъде отстрани, синьо-бяло палтенце, приклещено под голям черен вълк. Под разкрачените му лапи дрехата изглеждаше илюзорна и празна, сякаш вече бях изчезнал, оставяйки живота като човек зад гърба си.
— Я чуй това, Ринго.
Рязко отворих очи. Трябваха ми няколко секунди, за да фокусирам погледа си върху Коул, седнал до мен на пъна с кръстосани крака. Той беше черен силует на фона на сивкавото небе и държеше китарата ми внимателно, все едно бе покрита с шипове.
Изсвири един акорд в ре мажор, при това доста зле, и запя с ниския си дрезгав глас:
— Влюбих се в нея през лятото… — последва несръчна смяна на акорда и Коул натърти мелодраматично следващите думи — … в моето прекрасно лятно момиче.
Усетих как ушите ми пламват, когато разпознах собствените си стихове.
— Намерих диска с твоите записи.
Коул остана загледан за дълго време в грифа на китарата, преди да премести надолу пръстите си върху друго прагче. Видях, че е поставил грешно всичките си пръсти, така че звуците, които изтръгваше от инструмента, бяха груби и не особено мелодични. Той изсумтя разочаровано и вдигна очи към мен.