— Докато ровех из колата ти.
Аз само поклатих глава.
— Тя циври здраво, моето прекрасно, циврещо момиче — добави Коул, придружавайки думите си с нов жужащ акорд. После каза свойски: — Знаеш ли, Ринго, мисля, че щях да бъда същият като теб, ако бях кърмен с лате макиато от циците на майка си и разни върколаци ми бяха чели викторианска поезия за лека нощ.
Явно забелязал изражението ми, той въздъхна.
— Уф, само не се вкисвай.
— Не съм вкиснат. Пак ли си пил?
— Смятам, че вече съм изпил всичкия наличен алкохол в къщата. Така че — не.
— Защо си бил в колата ми?
— Ами защото ти не беше вътре.
Той изсвири отново същия акорд.
— Направо ти се набива в главата тази мелодия, не мислиш ли? Бих искал да прекарам лятото с моето прекрасно лятно момиче, но не съм достатъчно мъжествен за моята грозна лятна катеричка…
Загледах се в някакъв самолет, който пълзеше по небосклона с примигващи светлини. Още помнех как написах тази песен в лятото, преди да срещна Грейс наистина. Всъщност тя просто изскочи в главата ми и аз бързо се приведох над китарата си, приседнал в края на леглото, опитвайки да напасна акордите към стиховете, преди мелодията да си е отишла. После я пях под душа, за да съм сигурен, че ще я запомня. Тананиках си я, докато сгъвах прането си на долния етаж, защото не исках Бек да ме чуе как пея за някакво момиче. Междувременно желаех невъзможното, желаех това, което всички ние желаехме: да надживеем лятото.
Коул прекъсна небрежното си пеене и отбеляза:
— Разбира се, харесвам повече тази песен с минорния акорд, но не мога да го докарам.
Той раздвижи пръсти и китарата изжужа възмутено.
— Тази китара се подчинява единствено на своя повелител — заявих.
— Така си е — съгласи се Коул. — Само дето Грейс не е тук.
Той ми се ухили, след което изсвири същия акорд в ре мажор.
— Този е единственият, който мога да свиря. Виж ме само. Десет години ходене на уроци по пиано, Ринго, но сложиш ли китара в ръцете ми, се превръщам в точещо лиги бебе.
Въпреки че го бях чул да свири в албума на НАРКОТИКА, беше изненадващо трудно да си представя как Коул ходи на уроци по пиано. За да изучи един музикален инструмент, човек трябва да е методичен и да се примири с известна доза еднообразие, както и с неминуемата възможност нещата да не се получат от първия път. Способността да стоиш мирно на едно място също би помогнала.
Видях светкавиците, които прескачаха от облак на облак; въздухът беше натежал, както става преди буря.
— Поставяш пръстите си твърде близо до прагчетата. Затова се получава това жужене. Премести ги оттам и натисни по-силно. Само с върховете на пръстите.
Не мислех, че съм го обяснил особено добре, но Коул премести пръстите си и този път изсвири акорда перфектно.
Зареял поглед към нощното небе, той запя:
— Аз съм просто готин пич, приседнал върху пън…
Погледна ме.
— От теб се очаква да изпееш следващия ред.
Двамата с Пол бяхме играли тази игра. Замислих се дали не съм твърде раздразнен от начина, по който Коул се беше подиграл с музиката ми, за да си играя с него. Помълчах известно време, но в крайна сметка изпях не особено вдъхновено и в същата тоналност:
— Загледан в сателитите, кръжащи край земята.
— Браво бе, емо — засмя се Коул. Чу се далечният тътен на гръмотевица. Той изсвири нов акорд в ре мажор и изпя:
— Ще бродя аз край кофите навън…
Облегнах се на лакти. Коул плъзна пръсти по струните и аз изпях:
— ’Щото се превръщам в куче, щом покаже се луната.
После го попитах:
— Все същия акорд ли ще свириш цяла вечер?
— Най-вероятно. Той ми е най-доброто попадение. Нали разбираш, аз съм звезда еднодневка.
Протегнах се, за да взема китарата си, и се почувствах като страхливец, задето го правех. Да играя тази игра с него би означавало, че съм му простил за събитията от снощи; за това, което правеше с къщата всяка седмица, и това, което правеше със самия себе си във всяка минута от всеки ден. Когато взех китарата от него и плъзнах пръсти по струните, за да проверя дали е добре настроена обаче, осъзнах, че това е един далеч по-познат ми език от онзи, който бих използвал за сериозен разговор с Коул.