Изсвирих фа мажор.
— Това вече е друго нещо — кимна одобрително Коул. Той обаче не изпя нов ред. Вместо това сега, когато аз бях седнал с китарата в ръце, зае моето място, излегна се назад и се загледа в небето. Красив и добре сложен, той изглеждаше така, все едно позира за фотосесията на някой известен фотограф, сякаш припадъкът от миналата нощ не му се беше отразил по никакъв начин.
— Изсвири онази с минорните акорди.
— Коя?
— Онази за сбогуването.
Загледах се към черните силуети на дърветата и изсвирих ла минор. За миг настана пълна тишина, нарушавана единствено от тихото жужене на някакви насекоми откъм гората.
После Коул се обади:
— Не, искам да я изпееш.
Замислих се за начина, по който се беше подиграл с моите стихове за лятното момиче, и казах:
— Не. Аз не… Не.
Коул въздъхна, сякаш беше очаквал, че ще го разочаровам. Над нас се разнесе гръмотевичен тътен, явно изпреварил буреносния облак, надвиснал над дърветата. Докато подрънквах лекичко на китарата, защото това ме успокояваше, отправих поглед към него. Беше пленително как облакът, дори и между проблясъците на светкавиците, изглеждаше осветен отвътре, събрал отразената светлина от всички къщи и градове, над които беше преминал. Изглеждаше странно изкуствен, мораво сивкав и със заострени краища. Струваше ми се невъзможно нещо подобно да съществува в природата.
— Бедните копеленца — обади се Коул, загледан в звездите. — Сигурно им е писнало да ни гледат как повтаряме все същите грешки отново и отново.
Внезапно се почувствах невероятен късметлия с моето мъчително чакане. Защото без значение колко ме измъчваше, как прогонваше съня ми и окупираше мислите ми, в края на това безкрайно чакане беше Грейс. Какво ли чакаше Коул?
— Сега? — попита той.
Спрях да свиря на китарата:
— Сега какво?
Коул се надигна и се облегна на ръцете си, все така загледан нагоре. После запя, силно и уверено. Реално погледнато обаче — от какво точно трябваше да се притеснява? Аз бях публика с около две хиляди човека по-малка от тази, с която беше свикнал.
— Хиляда начина да се сбогуваш. Хиляди сълзи в очите…
Изсвирих акорда в ла минор, с който започваше песента. Коул се усмихна виновно и аз осъзнах, че е запял в погрешна тоналност. Изсвирих отново акорда и този път запях. Аз също не се чувствах неуверен или притеснен, защото Коул вече ме беше чул от високоговорителите на колата и съответно нямаше как да го разочаровам:
Сто начина да се сбогуваш. Стотици сълзи в очите.
Сто начина да бъдеш сам, когато тръгнеш под звездите.
Казвам сбогом, сбогом, сбогом, крещя го с мощен глас.
Когато върна си гласа, дали ще помня кой съм аз?
Докато пеех сбогом, сбогом, сбогом, Коул започна да ми припява, добавяйки гласа си към моя точно както го бях записал в демото. Китарата не беше настроена много добре — шестата струна, както обикновено, правеше проблеми — а двамата не пеехме съвсем вярно, но въпреки това случващото се в момента беше приятно и успокояващо.
Това беше едно самотно, оръфано въже, прехвърлено през пропастта между нас. То не беше достатъчно, за да я премина, но може би стигаше, за да осъзная, че въпросната пропаст не е чак толкова широка, колкото си бях мислил в началото.
В края на песента Коул започна да имитира одобрителните викове на публиката. Внезапно обаче млъкна, погледна ме и приведе глава на една страна. Присви очи, заслушан в нещо.
Тогава и аз ги чух.
Вълците виеха. Далечните им гласове бяха мелодични, несъгласувани за миг, преди отново да запеят в хор. Тази нощ воят им беше неспокоен и прекрасен. Те чакаха, също като нас, нещо, което не можеха да назоват съвсем точно.
Коул продължаваше да ме гледа, така че казах:
— Това е тяхната версия на песента.
— Има нужда да се поработи още върху нея — отвърна ми Коул и сведе очи към китарата ми. — Но никак не е зле.
Седяхме мълчаливо и слушахме вълчия вой, заглушаван на моменти от рева на гръмотевиците. Опитах безуспешно да открия гласа на Грейс сред тях, но чувах единствено гласовете, с които бях израснал. Опитах да си припомня факта, че бях чул истинския й глас по-рано днес. Това, че сега не можех да го разпозная, не значеше нищо.