Не бях сигурен какво точно изражение бях очаквал от нея, щом ме види. Предполагах, че на лицето й ще се изпише възмущение или дори гняв. Тя обаче ме погледна, все едно бях… празно пространство. Или може би някакъв незначителен дразнител.
— Сам? — каза след няколко секунди, сякаш се беше опитвала да си спомни името ми. — В момента съм заета.
Непохватно се опитваше да вкара някакъв ключ в ключалката. След няколко неуспешни опита отвори дамската си чанта и започна да рови за друг. Така наречената дамска чанта всъщност беше нещо огромно, безвкусно, разноцветно и претъпкано с всякакви боклуци; ако се нуждаех от доказателство, че Грейс нямаше нищо общо с майка си, тази чанта ми беше предостатъчна. Госпожа Брисбейн изобщо не ме удостои с поглед, докато ровеше из нещата си. Нейното пълно пренебрежение — все едно вече не заслужавах дори гнева или подозрителността й — ме накара да съжалявам, задето бях излязъл от книжарницата.
Отстъпих крачка назад:
— Просто реших, че може би не знаете. Не е била Грейс.
Тя се извърна към мен толкова рязко, че шалът окончателно се изхлузи от раменете й.
— Научих го от Изабел — казах. — Кълпепър. Онова момиче, което са открили, не било Грейс.
Моята проява на милосърдие вече ми се струваше все по-лоша идея, защото осъзнах, че всеки достатъчно подозрителен човек би могъл да разбие историята ми на пух и прах за секунди.
— Сам — произнесе госпожа Брисбейн ужасно сдържано, все едно говореше на хлапе, което обича да си фантазира. Ръката й беше увиснала над отворената чанта, напълно неподвижна и с разтворени пръсти. — Сигурен ли си, че това е вярно?
— Изабел може да потвърди.
Тя затвори очи. Усетих как ме изпълва задоволство заради очевидната болка, която й носеше липсата на Грейс, и веднага след това се почувствах отвратително заради това. Родителите на Грейс винаги успяваха да ме накарат да се почувствам като една по-лоша версия на самия себе си. Наведох се смутено, за да вдигна шала, след което й го подадох:
— Ще трябва да се връщам в книжарницата.
— Почакай. Влез вътре за малко. Имаш няколко минутки, нали?
Поколебах се. Тя отговори вместо мен:
— Уф, сигурно си на работа. Ама разбира се, че си на работа. Ти… си излязъл, за да ме догониш на улицата?
Забих поглед в обувките си.
— Изглеждахте така, сякаш не знаете.
— Не знаех.
Госпожа Брисбейн замълча и когато я погледнах, видях, че очите й са затворени и тя потрива брадичка с кранчето на шала си.
— Ужасно е, Сам. Дъщерята на някоя друга майка в момента е мъртва, а аз мога единствено да се радвам от този факт.
— Аз също — промълвих съвсем тихо. — Ако вие сте ужасен човек, значи и аз съм такъв, защото се радвам адски много.
Госпожа Брисбейн ме погледна, най-сетне ме погледна истински, право в очите:
— Предполагам смяташ, че съм лоша майка.
Не казах нищо, защото беше права. Свих рамене, за да смекча малко безмълвното си потвърждение. Това беше най-близкото нещо до лъжа, което можех да докарам.
Тя проследи с поглед една минаваща по улицата кола:
— Ти, разбира се, знаеш, че имахме голям скандал с Грейс, преди тя… да се разболее. Ти беше причината за скандала.
Госпожа Брисбейн извърна очи към мен, за да разбере дали наистина знам. Не казах нищо и тя прие мълчанието ми за утвърдителен отговор.
— Преди да се омъжа, имах много глупави гаджета. Обичах да бъда с момчета. Мразех да бъда сама. Мислех, че Грейс е същата като мен, но тя всъщност не е, нали? Защото вашата връзка е сериозна. Така ли е?
Стоях неподвижно.
— Много сериозна, госпожо Брисбейн.
— Сигурен ли си, че не искаш да влезеш? Малко е трудно да си организираме самосъжалително тържество тук, където всички могат да ни видят.
Замислих се неспокойно за Коул, когото бях оставил в книжарницата. После прехвърлих през главата си хората, които бях видял на тротоара. Две дами, които пиеха кафе. Продавачка с цигара. Една майка с количка. Шансовете Коул да се забърка в някаква неприятност ми се струваха, общо взето, минимални.
— Само за малко — казах най-накрая.
Деветнайсета глава
Една книжарница не беше точно най-забавното място, на което да бъдеш заточен. Помотах се наоколо няколко минути, преглеждайки разни книги, в които можеше да пише нещо за мен, след което се затътрих по покритите с килим стълби отзад, за да отбележа присъствието си с по-светлите следи, а най-накрая прерових станциите, за да си пусна нещо по-малко лигаво сред принципно лигавите неща, които звучаха по радиото. Мястото носеше миризмата на Сам… или, предполагам, просто си миришеше на книжарница. Миризма на мастило и стара сграда, както и на нещо с по-билков аромат от кафето, но далеч по-безинтересно от марихуаната. От това място просто лъхаше на начетеност и ерудиция. Чувствах се така, сякаш около мен се водят разговори, в които нямам никакво желание да се включа.