Най-накрая си намерих някаква книга за оцеляване в екстремални условия и се настаних в стола на Сам, качвайки краката си върху щанда до касовия апарат, докато разлиствах страниците. Нямаше глава Да бъдеш върколак. Нито пък Възстановяване от наркотична зависимост или Да живееш сам със себе си.
Звънчето над вратата иззвъня, но аз не вдигнах поглед, защото си мислех, че Сам се връща.
— Ох, ти пък какво правиш тук?
Можех лесно да я разпозная по надменността в гласа и аромата на рози в парфюма й дори преди да я видя. Бога ми, беше секси. Устните й изглеждаха така, сякаш имаха шоколадов вкус. Гримът й беше толкова плътен и обемен, все едно беше нанесен с маслени бои, а косата й беше по-дълга от преди — можех да намотая тази искряща като лед руса прелест два пъти около китката си… Не че си представях подобни неща де. Докато вратата се затваряше зад нея, апетитните й устни се разтвориха леко.
— Добре дошли в „Изкривеният рафт“ — казах, повдигайки вежда. — Мога ли да ви помогна с нещо? Секцията ни с книги за самопомощ е наистина впечатляваща.
— Сигурна съм, че си добре запознат с нея — промърмори Изабел. Носеше две картонени чашки и се насили да ги остави на щанда, по-далеч от краката ми. Гледаше ме с презрение. Или може би със страх. Беше ли Изабел Кълпепър способна да изпитва подобна емоция? — Къде по дяволите е бил умът на Сам? Имаш ли представа, че всеки, който минава по улицата, може да види лицето ти през витрината?
— Е, поне ще видят нещо красиво.
— Сигурно е чудесно да бъдеш толкова безгрижен.
— Сигурно е чудесно да бъдеш толкова загрижена за проблемите на другите.
Нещо бавно и непознато пълзеше във вените ми. Бях едновременно изненадан и впечатлен, когато осъзнах, че е гняв. Не можех да си спомня последния път, когато съм бил ядосан — със сигурност трябва да е било свързано с нещо между мен и баща ми — а също така не можех да си спомня как се очаква да реагирам в подобни моменти.
— Нямам никакво намерение да си играя на остроумничене с теб — заяви тя.
Погледнах към чашите, които беше донесла. Една за нея и една за Сам. Подобна проява на щедрост ми изглеждаше нехарактерна за онази Изабел, която познавах.
— А щеше ли да си играеш на остроумничене със Сам? — попитах.
Тя ме гледа известно време, след което тръсна глава:
— Боже Господи, мислиш ли, че е възможно да бъдеш още по-неуверен в себе си?
Отговорът на този въпрос винаги беше „да“, но изобщо не ми харесваше някой да изважда на показ неподходящите ми за публичното пространство пороци. Наведох се към картонените чаши, докато пронизващият поглед на Изабел ми вещаеше бавна и мъчителна смърт. Махнах пластмасовите капачета и огледах съдържанието. В едната чаша имаше нещо, което смърдеше подозрително здравословно. Не можех да определя със сигурност дали беше зелен чай или гной от умиращ кон. В другата имаше кафе. Отпих от кафето. Имаше горчив и многопластов вкус, както и достатъчно захар и сметана, за да става за пиене.
— Това беше мое — отбеляза Изабел.
Ухилих й се. Всъщност нямах никакво желание за това, но прикрих този факт зад още по-широка усмивка:
— Сега вече е мое. Което значи, че поне донякъде сме квит.
— Бога ми, Коул, за какво говориш? За какво сме квит?
Гледах я, без да казвам нищо, очаквайки сама да се сети.
Щях да й дам петдесет точки, ако улучеше верния отговор до трийсет секунди. Двайсет, ако се справеше за минута. Десет, ако… Изабел просто кръстоса ръце пред гърдите си и извърна очи към витрината, все едно се оглеждаше за папараци, които ни дебнат. С удивление установих, че мога направо да надуша гнева й. Вълчите ми сетива пламнаха от досега си с този аромат; кожата ми настръхна. Дълбоко погребани първични инстинкти ми нашепваха да реагирам по някакъв начин. Да се боря. Да избягам. Нито един от двата варианта не ми се виждаше приложим в момента. Когато тя не каза нищо, тръснах глава и направих жест с ръка, все едно вдигам телефон.