— Не, благодаря — отвърнах.
Преди, когато бях видял творбите на Ейми, те бяха странни и ексцентрични — диви животни в градска среда, любовници, оцветени по странен начин. Всички картини, които виждах сега обаче, бяха напълно лишени от живот. Дори изображенията на конкретни места — улици или трамвайни депа — изглеждаха като пустинни чуждопланетни пейзажи. Никакви животни, никакви любовници. Никакъв фокус на картината. Единственото платно, което имаше някаква тематика, в момента се намираше върху статива й. Беше огромно, високо почти колкото мен и бе изцяло бяло, като се изключи една много малка фигурка, която седеше в горния ляв ъгъл. Беше момиче, нарисувано в гръб, с прегърбени рамене и тъмноруси коси, спускащи се по гърба. Въпреки че лицето й не се виждаше, това без никакво съмнение беше Грейс.
— Хайде, давай, анализирай ме — подкани ме Ейми, докато разглеждах картините.
— Опитвам се да откажа психоанализата — казах, след което почувствах тази безобидна шега като предателство към самия мен. Също като снощи, докато си играех на изпей-следващия-ред с Коул, когато би трябвало да му вдигна скандал. В момента се съюзявах с врага.
— Тогава ми кажи какво мислиш — настоя тя. — Изнервяш ме, Сам. Казвала ли съм ти го? Може би е трябвало. Ето, сега ти го казвам. Ти никога не говореше нищо, когато беше с Грейс, и аз нямах представа как да реагирам на нещо подобно. Всички разговарят с мен. Мога да накарам всеки човек да се отпусне. Колкото по-дълго някой мълчи, толкова повече се чудя какъв точно е проблемът.
Погледнах я. Знаех, че по този начин само доказвам тезата й, но наистина не знаех какво да кажа.
— Уф, стига де, сега вече се гъбаркаш с мен — продължи тя. — За какво си мислиш?
Мислех си за много неща, но повечето от тях трябваше да си останат мисли, а не думи. Всичките бяха гневни, обвинителни. Погледнах към картината, на която Грейс ми беше обърнала гръб, издигнала бариера между себе си и околния свят.
— Мислех си, че това изобщо не е Грейс такава, каквато я познавам — признах.
Ейми прекоси студиото и застана до мен. Отдръпнах се. Опитах да го направя внимателно и незабележимо, но въпреки това тя ме видя.
— Разбирам. Е, това е единствената Грейс, която аз познавам.
Казах бавно:
— Тя изглежда самотна. Студена.
Чудех се къде ли е в момента.
— Независима. Крайно упорита.
Ейми внезапно въздъхна, след което рязко се завъртя и се отдалечи.
— Не мисля, че съм била ужасна майка. Моите родители не ми даваха никакво лично пространство. Четяха всяка книга, която четях и аз. Идваха на всяко социално събитие, на което отивах. Имах строго определен вечерен час. Живеех под микроскоп чак докато не отидох в колежа, след което никога повече не се прибрах вкъщи. Все още не разговарям с тях. А те продължават да разглеждат живота ми под гигантското си увеличително стъкло.
Тя сви ръце и ги постави пред очите си, наподобявайки бинокъл.
— Мислех, че сме страхотни, двамата с Луис. Веднага щом Грейс пожела да бъде по-самостоятелна, ние й позволихме. Няма да те лъжа — бях наистина щастлива да получа обратно социалния си живот. Но тя се справяше отлично. Всички останали разказваха как децата им се забъркват в неприятности или изкарват лоши оценки в училище. Ако Грейс беше поела по лош път, ние щяхме да се променим.
Не звучеше като изповед. Звучеше като изявление на творец за пред медиите. Старателно дестилиран конфликт с добре подбрани думи, които да провокират съответните реакции. Не погледнах към Ейми. Продължавах да наблюдавам гърба на Грейс от картината, когато казах:
— Вие сте я оставили да се оправя съвсем сама с живота.
Последва мълчание. Може би не беше очаквала от мен да кажа каквото и да било. Или пък не беше очаквала да й се противопоставя.
— Това не е вярно — отвърна ми най-накрая.
— Вярвам на това, което самата тя ми е казвала. Виждал съм я да плаче заради вас. Тези сълзи бяха истински. Грейс не е някоя лигла, която обича да драматизира.
— Тя никога не е искала нещо повече.
Сега вече погледнах към Ейми — пронизах я с жълтите си очи. Знаех, че това я кара да се чувства неудобно; очите ми караха всички да се чувстват неудобно.
— Сериозно?
Тя издържа на погледа ми няколко секунди, след което извърна очи. Помислих си, че най-вероятно вече й се иска да ме бе зарязала на тротоара отпред.