Когато отново погледна към мен обаче, видях, че бузите й са мокри, а носът й беше започнал да се зачервява.
— Хубаво, Сам. Няма да се лъжем, нали така? Знам, че понякога съм се държала егоистично. Понякога съм виждала това, което съм искала да видя. Този проблем обаче е двустранен, Сам… Грейс също не беше най-любвеобилната дъщеря на света.
Обърна се, за да избърше носа си в ръкава на блузата.
— Обичате ли я? — попитах.
Тя положи буза върху рамото си.
— Повече, отколкото тя обича мен.
Замълчах. Не знаех колко точно Грейс обича родителите си. Искаше ми се в момента да бъда с нея, а не тук, в това студио, без да имам никаква представа какво да кажа.
Ейми отиде до близката тоалетна. Чух я как си издуха шумно носа, преди да се върне. Спря на няколко крачки от мен, бършейки се с хартиена кърпичка. Имаше онова странно изражение, което хората придобиват, когато се канят да кажат нещо по-сериозно, отколкото са свикнали.
— А ти обичаш ли я? — попита ме тя.
Усетих как ушите ми пламнаха, въпреки че не се срамувах от чувствата си.
— Аз съм тук — отбелязах.
Тя прехапа долната си устна и кимна, забила поглед в пода. После, все така без да ме поглежда, попита:
— Къде е тя?
Не помръднах.
Последва дълго мълчание, след което Ейми вдигна очи към мен:
— Луис мисли, че си я убил.
Не почувствах нищо. Все още не. В този момент чувствата все още бяха просто думи.
— Заради миналото ти — продължи тя. — Той казва, че си прекалено мълчалив и странен и че твоите родители са прецакали психиката ти. Че няма начин да не си откачил след това, което си преживял, и си я убил, когато той ти е забранил да я виждаш повече.
Ръцете ми искаха да се свият в юмруци, но си помислих, че това не би изглеждало добре в настоящия момент, така че се насилих да ги задържа отпуснати. Чувствах ги като мъртво тегло от двете ми страни, изтръпнали израстъци, които не принадлежаха към тялото ми. Междувременно Ейми ме наблюдаваше и преценяваше реакцията ми.
Знаех, че искаше от мен думи, но нямах такива, които бих искал да произнеса. Просто поклатих глава.
Тя ми се усмихна тъжно:
— Аз не мисля, че си го направил. Но все пак… къде е тя, Сам? Безпокойството бавно започна да се надига в мен. Не знаех дали причината беше в този разговор, в миризмата на бои, от която ми се замайваше главата, или във факта, че бях оставил Коул сам в книжарницата.
— Нямам представа — казах искрено.
Майката на Грейс докосна ръката ми.
— Ако я откриеш преди нас, кажи й, че я обичам.
Помислих си за Грейс и за онази захвърлена празна рокля, която държах в ръка. Грейс бе някъде далеч оттук, недостижима сред горския пущинак.
— Обичате я безусловно, без значение какво се е случило? — попитах, въпреки че не вярвах тя да е способна да отговори по начин, който да ме убеди напълно. Отдръпнах ръцете си една от друга; осъзнах, че бях потривал с палец белега върху едната си китка.
— Безусловно — отвърна твърдо Ейми.
А аз не й повярвах.
Двайсет и първа глава
Проблемът с Коул Сейнт Клеър беше, че човек можеше да повярва на всичко, което каже, но същевременно с това просто не биваше да му се има доверие. Той беше толкова самоуверен, че не бе трудно да повярваш в способността му да постигне невъзможното. Наред с това, обаче, беше направо изумителен задник, така че не би следвало да се вярва на нито една негова думичка.
Проблемът беше, че аз исках да му повярвам.
Коул пъхна пръсти в задните си джобове, сякаш за да покаже, че няма намерение да ме докосне, освен ако аз не направя първата крачка. С всичките книги зад него, той изглеждаше като един от онези плакати из библиотеките, на които разни звезди защитават писаното слово и ни насърчават да четем. Коул Сейнт Клеър казва: НИКОГА НЕ СПИРАЙТЕ ДА ЧЕТЕТЕ! Изглеждаше като някой, който искрено се забавлява от попадането си в подобно нетипично за него светилище на културата и морала.
Освен това изглеждаше дяволски добре.
Внезапно се сетих за едно дело, над което баща ми беше работил преди време, не си спомнях конкретните детайли — всъщност най-вероятно ставаше дума за няколко дела, течащи паралелно — помнех само, че ставаше дума за някакъв нещастник, който е бил осъден за нещо в миналото, а сега бе обвинен в нещо друго. Тогава майка ми беше казала нещо от сорта на: Защо си толкова сигурен, че отново е виновен? Не мислиш ли, че може да се е променил? Никога няма да забравя отговора на баща ми, защото беше първото и единствено умно нещо, което мислех, че някога е казвал: Хората не променят същността си. Само начините, по които я използват.