Спрях и се заслушах:
— Коул.
Той незабавно се закова на място, доловил предупредителната нотка в гласа ми. За миг не долових нищо. Единствено натрапчивата жива миризма на гората, която се разбуждаше под досега на топлината. Крясъците на птиците по дърветата. Далечният лай на куче, който напомняше за тиролска песен. Тогава го чух отново — едва доловимото отчаяно скимтене на вълк, изпаднал в беда. Ако не бяхме спрели, звукът от стъпките ни щеше да го заглуши.
— Това някой от твоите капани ли е? — попитах тихо.
Коул поклати глава.
Звукът се чу отново. Усетих как ме пронизва лошо предчувствие. Не мислех, че това е Шелби.
Вдигнах пръст пред устните си, а Коул леко кимна, за да покаже, че ме е разбрал. Ако там имаше ранено животно, не искахме да го подплашим, преди да успеем да му помогнем.
Внезапно самите ние се бяхме оказали вълци в човешки кожи — безшумни и бдителни. Също както когато ловувах, крачките ми бяха дълги и леки, стъпалата ми едва докосваха земята. Не бях положил съзнателни усилия, за да си припомня как да се промъквам, това ми умение просто се беше разбудило. Всичко, което бях сторил, беше да отхвърля булото на човешкото и там, под него, ме очакваше скритият в мен звяр, очакващ да излезе на повърхността.
Земята под краката ми беше мокра, глинеста и песъчлива. Докато се спусках по един полегат склон с разперени ръце, за да пазя равновесие, обувките ми се подхлъзнаха, оставяйки след себе си безформени следи. Спрях. Заслушах се. Чух как въздухът излиза със свистене от гърдите на Коул, докато се опитваше да балансира зад мен. После скимтенето на вълка се чу отново. Отчаянието в този звук накара нещо дълбоко в мен да се скъса. Промъкнах се по-близо.
Сърцето блъскаше силно в ушите ми.
Колкото повече се приближавах, толкова по-ясно усещах, че нещо не е наред. Освен скимтенето на вълка чувах и звук от плискане на вода, в което нямаше никаква логика. През тази долчинка не течеше река, а бяхме доста далеч от езерото. Въпреки това продължавах да ги чувам: плясъци.
Някаква птичка запя силно над главите ни, а вятърът повдигна листата наоколо, показвайки ми бледата им долна страна. Коул бе отправил очи в моята посока, но всъщност гледаше през мен; ослушваше се. Косата му беше по-дълга, отколкото когато се бяхме срещнали за първи път, а кожата му бе изгубила нездравата си бледост. Най-странното беше, че изглеждаше така, сякаш мястото му бе тук, сред горите, напрегнат и бдителен. Бризът завихри край нас облак бели цветчета, въпреки че никъде наоколо не се виждаше цъфтящо дърво. Това бе един съвсем обикновен, прекрасен пролетен ден, но дъхът ми беше неравномерен, а в главата ми се бе загнездила мисълта: ще помня този ден до края на живота си.
Внезапно усетих с кристална яснота как се давя. Вода, ледена и мътна, се затваряше над главата ми, изпълваше ноздрите, стягаше дробовете ми в неумолимата си хватка.
Това беше фрагмент от спомен, който нямаше нищо общо с настоящата ситуация. Вълците разговарят по този начин.
Тогава разбрах къде беше вълкът. Зарязах тихото промъкваме и изминах бързо последните няколко метра.
— Сам! — извика Коул.
Успях да спра в последния момент. Под краката ми се отрони парче пръст, което пропадна с плясък. Отдръпнах се на безопасно разстояние и погледнах надолу.
Покритата с почернели листа пръст под краката ми имаше странен, почти нереален жълт цвят. Намирах се на ръба на яма, която се беше образувала съвсем наскоро, ако съдех по прясно оголените корени на дърветата, които се подаваха от стените й. Краищата й бяха назъбени там, където почвата беше поддала; проливните дъждове явно бяха дошли в повече за тавана на някоя подземна пещера. Така оформилият се трап беше два, три или може би дори пет метра дълбок. Трудно бе да се прецени. Дъното беше покрито с нещо като жълто-оранжева вода или пък кал, достатъчни плътна, за да полепне по страните на дупката, но и достатъчно рядка, за да се удавиш в нея.
Във водата плуваше вълк, чиято козина беше омазана с кал и стърчеше във всички посоки. Той вече не скимтеше, само се носеше над водата. Дори не гребеше с лапи. Беше твърде мръсен, за да видя цвета му и да разпозная коя е.
— Жив ли си? — прошепнах.
При звука на гласа ми вълкът пририта конвулсивно и вдигна муцуна към мен.
Грейс.
Бях като радио, включено на всички възможни станции. В главата ми едновременно нахлуха толкова много мисли, че нито една от тях нямаше смисъл.