Двайсет и трета глава
За да бягаш като вълк, не се изискват никакви усилия. Всяко мускулче е създадено за тази цел. Всички части от вълчето тяло работят заедно с една-едничка идея — непрестанно движение — а представата за потенциална умора в някакъв неясен бъдещ момент с чужда за вълчето съзнание. Вълкът тича така, сякаш никога няма да спре, докато в някакъв момент не дойде необходимостта да спре.
Чувствах се непохватен и бавен в човешкото си тяло. Краката ми бяха безполезни в цялата тази кал, а по грайферите на обувките ми се събираха толкова много боклуци, че трябваше да спирам и да ги почиствам, преди да продължа. Докато стигна до целта си — колибата на глутницата — бях останал без дъх, а коленете ме боляха от тичането по нанагорнището. Аз обаче нямах време да спирам. Вече имах смътна идея какво точно трябва да взема, освен ако междувременно не ми хрумнеше нещо по-добро. Бутнах вратата и надникнах вътре. Всичките тези неща, които преди ми бяха изглеждали безкрайно практични, сега ми се виждаха безполезни и претенциозни. Пластмасови контейнери с дрехи. Кашони с храна. Бутилирана вода. Телевизор. Одеяла.
Отворих капака на контейнера с надпис „Припаси“ в търсене на това, от което имах нужда: някакъв кабел, въже, дори намотан на кълбо питон, ако се наложеше. Нещо, което можех да завържа около контейнера, превръщайки го в асансьор за вълци. Тук обаче нямаше нищо такова. Мястото приличаше на детска градина за малолетни върколаци. Закусчици и завивчици за спинкане.
Изпсувах в празното помещение.
Може би щеше да е по-добре да бях рискувал с допълнителното забавяне, за да отида до къщата за стълба.
Замислих се за Сам, който трепереше от студ в онази яма, притиснал Грейс в обятията си.
В главата ми внезапно проблесна спомена за вкочаненото тяло на Виктор в дупката, докато пръстта се сипе върху него. Съзнанието ми просто си играеше с мен, при това лъжеше, защото Виктор беше завит в одеяло, когато го погребвахме. Въпреки това, този кошмарен образ ми беше предостатъчен. Нямах намерение да погреба още един вълк със Сам. Особено ако този вълк беше Грейс.
Това, което бях започнал да осъзнавам за връзката на Сам и Грейс, беше, че Сам бе неспособен да функционира без нея. Това беше любов от онзи специален тип, който работи единствено при условие че двамата винаги са заедно и дават всичко един за друг. Ако едната половина от уравнението си тръгне, умре или изгуби дори частица от своята пълна отдаденост, това ще се превърне в най-трагичната и покъртителна история на света, смехотворна в своята абсурдност. Без Грейс Сам беше като виц, от който бе премахнато всичко смешно.
Мисли, Коул. Какъв е логичният отговор?
Гласът на баща ми.
Затворих очи и си представих краищата на ямата, Грейс, Сам и самия себе си, седящ горе. Беше просто. Понякога най-простото решение беше и най-доброто.
Още докато отварях очи, грабнах два от контейнерите и ги обърнах с дъното нагоре, изсипвайки съдържанието им на пода. Оставих всичко, като се изключи една хавлиена кърпа. После мушнах контейнерите един в друг, вкарах вътре кърпата и взех под мишница капаците им. Явно най-силните оръжия в живота ми бяха и най-безвредните на вид: празни пластмасови контейнери, компактдиск, ненадписана спринцовка, усмивката ми в тъмна стая.
Затръшнах вратата на колибата зад себе си.
Аз бях мъртва, плувах във вода, по-дълбока от мен, по-широка от мен
аз бях
бълбукащ дъх
кал в устата ми
в един миг
пред очите ми плуваха черни звезди
а в следващия бях
Грейс.
Мъртвото ми тяло се носеше във водата, която бе по-студена и по-силна от мен.
Остани будна
Топлината на тялото му притегляше плътта ми раздираше я.
Моля те, ако можеш да разбереш какво ти казвам.
Аз бях обърната с хастара навън
всичко бе жълто, златисто, разливаше се по кожата ми
Остани будна
Аз
бях
будна
аз
бях
Когато се върнах при ямата, над нея тежеше зловеща тишина и незнайно защо, бях почти убеден, че ще открия Сам и Грейс мъртви. Някога щях да се вкопча в това чувство и да напиша песен за него, но тези времена отдавна бяха отминали.
Пък и те не бяха мъртви. Сам вдигна очи към мен, когато пропълзях до ръба на ямата. Косата беше прилепнала към главата му в онзи непринуден безпорядък, който обикновено се получава, когато човек несъзнателно вдигне ръка, за да приглади назад прическата си, но ръцете на Сам, разбира се, не бяха свободни. Раменете му се тресяха заради студа и той прилепи брадичка към гърдите си, за да намали треперенето. Ако не знаех какво точно държи в ръцете си, надали бих предположил, че това малко, мръсно вързопче всъщност беше живо същество.