Джак беше мъртъв, баща ми винаги получаваше това, което иска, аз желаех и мразех Коул Сейнт Клеър и никой никога нямаше да изпитва към мен чувствата, които Сам беше изпитвал към Грейс, когато ми беше изпратил този есемес.
Вече бях седнала на пода в банята, опряла гръб в шкафа под мивката. Спомних си колко бях бясна, когато открих Коул на пода в къщата на Бек — не последния път, а когато той ми беше казал, че иска да се махне от тялото си или да се самоубие. Бях си помислила, че е отвратително слаб, егоистичен и себичен. Сега обаче го разбирах. Ако в този момент някой дойдеше при мен и ми кажеше: Изабел, мога да накарам цялата тази болка да изчезне, просто вземи това хапче… може би щях да го взема.
На вратата се почука.
— Заето е — извиках, вбесена от това колко дрезгаво беше прозвучал гласът ми.
Чух гласа на майка си:
— Изабел?
Бях плакала толкова яростно, че ми беше трудно да си поема дъх. Положих усилия, за да произнеса равно и спокойно:
— Излизам след секундичка.
Бравата се завъртя. В бързината бях забравила да заключа вратата.
Майка ми пристъпи в тоалетната и затвори вратата зад гърба си. Сведох очи, унизена от това, че ме вижда в подобно състояние. Пред очите ми бяха единствено краката й, намиращи се на няколко сантиметра от моите собствени. Носеше обувките, които й бях купила. Това ме накара да се разплача отново и когато опитах да сподавя риданията си, се чу отвратителен звук, сякаш някой опитваше да си поеме дъх на бесилото.
Майка ми приседна на пода до мен и на свой ред опря гръб в шкафа. Парфюмът й ухаеше на рози, също като моя. Тя опря лакти в коленете си и потърка с длан лицето си, придобило спокойното и предразполагащо изражение, с което доктор Кълпепър посрещаше пациентите си.
— Ще им кажа, че си повърнала — каза тихо тя.
Скрих лице в шепи.
— Изпих три чаши вино, така че не мога да шофирам.
Тя извади ключовете за колата и ги разклати леко пред мен, за да ги видя в процепите между пръстите си.
— Ти обаче можеш.
— Ами татко?
— Маршал ще го докара. Двамата са добра комбина.
Сега вече вдигнах очи.
— Те ще ме видят.
Мама поклати глава.
— Ще излезем през страничната врата. Не е нужно да минаваме покрай масата. Аз ще му се обадя.
Тя извади хартиена кърпичка от чантата си и попи брадичката ми.
— Мразя този проклет ресторант.
— Добре — промълвих.
— Добре?
— Добре.
Тя се изправи и ми протегна ръка, за да стана:
— Освен това не трябва да седиш на пода — мръсно е и можеш да лепнеш рота вируси, стафилококи или нещо от сорта. Защо имаш трохи по ризата?
Деликатно почистих трохите от деколтето си. Докато стояхме с майка ми пред огледалото, видях колко плашещо много си приличаме. Като се изключи фактът, че аз бях разчорлена руина с размазал грим, а тя не беше. Пълната противоположност на дванайсетте месеца, довели ни до този момент.
— Хайде да тръгваме, преди онази да се с разпяла отново — казах.
Двайсет и пета глава
Нямах спомен кога се бях събудила. Помнех само, че бях. Надигнах се, примигвайки срещу ярката светлина. Засенчих очите си с ръка и докоснах кожата си. Болеше — не като след трансформация, а все едно бях измъкната изпод развалините на рухнала сграда. Подът под мен беше студен и твърд. Наоколо не се виждаше прозорец, а редицата от ослепителни електрически крушки потапяше помещението в светлината на един никога неугасващ ден.
Нужни ми бяха няколко секунди, в които да се стегна достатъчно, за да се огледам, а после още няколко, за да осмисля видяното. Баня. До мивката беше окачена сложена в рамка пощенска картичка с планински пейзаж върху нея. Остъклена душкабина, никаква вана. Затворена врата. Прозрението внезапно ме озари — това беше банята на горния стаж в къщата на Бек. Еха. Смисълът на това прозрение се стовари върху ми: бях успяла да се върна в Мърси Фолс. Бях успяла да се върна при Сам.
Твърде зашеметена, за да оценя подобаващо случващото се, аз се изправих на крака. Плочките на пода бяха покрити с мръсотия и кал. Цветът й — болнаво жълтеникав — ме накара да се закашлям, давейки се във вода, каквато очевидно липсваше наоколо.