— Къде е Сам?
— Долу.
— Благодаря ти. Хей… Оливия появи ли се вече?
Изражението му не се промени, от което ми стана ясно, че не знае за кого говоря. Това малко ме разстрои.
— Кой? — попита.
— Един от другите вълци. Моя приятелка, която беше ухапана миналата година. На моята възраст.
Беше болезнено да си я представя сред гората, как преживява същите неща, през които бях преминала и самата аз.
Някаква странна сянка премина през лицето на Коул, твърде бързо, за да мога да я разтълкувам. Просто не бях добра в разчитането на изражения. Той извърна очи от мен, взе няколко листа, подравни ги, след което ги остави до крака си по такъв начин, че те на секундата се разпиляха отново.
— Не съм я виждал.
— Хубаво — казах. — Най-добре ще е да намеря Сам.
Насочих се към вратата, усещайки как някаква странна тревожност е стегнала гърдите ми. Сам беше тук, аз бях тук, човешката ми форма изглеждаше стабилна. Аз щях отново да бъда с него. Внезапно бях обзета от някакъв нелогичен страх как ще го видя и ще разбера, че нещата между нас някак са се променили. Как по погледа му ще разбера, че вече не изпитва към мен това, което аз изпитвам към него, че чувствата му са угаснали. Какво щеше да стане, ако се наложеше да започнем отначало, от нулата? Същевременно ясно осъзнавах, че страховете ми са безпочвени, но те просто нямаше как да изчезнат, докато не видя отново Сам.
— Грейс — обади се Коул зад гърба ми.
Спрях на прага и се обърнах.
Той сви рамене:
— Всъщност няма значение.
Когато излязох в коридора, видях, че Коул отново се е излегнал на леглото сред разпилените край, под и върху него листове, заобиколен от нещата, които Бек беше оставил след себе си. Би трябвало да изглежда изгубен сред всичките тези спомени и думи, но вместо това останах с впечатление, че цялата тази болка, която бе дошла преди него, го задържаше на повърхността, предпазваше го да не се удави сред собствените си чувства и мисли.
Двайсет и шеста глава
Когато возех някого от родителите си, винаги се превръщах в по-лош шофьор, отколкото бях в действителност. Независимо колко време от живота си бях прекарала с ръце на волана, трябваше просто на съседната седалка да се разположи родителско тяло и аз на секундата започвах да набивам спирачки твърде рязко, да завивам твърде рано и да натискам лостчето за чистачките, когато се пресягах, за да включа радиото. Освен това, въпреки че принципно никога не говорех с хора, които нямаше как да ме чуят (Сам Рот се бе оказал бележитото изключение от това правило), с родител в колата започвах да се зъбя на другите шофьори относно фукльовските табели на колите им, да мърморя за това колко бавно карат или да коментирам как си пускат мигача три километра преди да завият.
Това беше и причината, когато фаровете ми осветиха някакво спряло напречно на пътя камионоподобно возило с предница, сочеща към канавката, да промърморя:
— Браво, пич, страхотно си паркирал.
Майка ми, която беше станала сънлива заради виното и часа от денонощието, внезапно се изправи в седалката си:
— Изабел, отбий зад тях. Може да имат нужда от помощ.
Просто исках да се прибера у дома, за да се обадя на Сам или Коул и да разбера какво се е случило с Грейс. Намирахме се само на някакви си три километра от къщата, така че беше крайно нечестно съдбата да ми изиграе подобен номер. Да не говорим, че камионът имаше малко съмнителен вид.
— Мамо, ти беше тази, която ми каза никога да не спирам, за да не бъда изнасилена или отвлечена от някой демократ.
Мама тръсна глава и извади пудриера с огледалце от чантата си:
— Никога не бих казала такова нещо. Това ми звучи като реплика на баща ти.
Тя отвори капачето и се огледа в малкото огледалце.
— Аз бих казала либерал.
Намалих. Камионоподобното нещо всъщност се оказа камионетка с брезентово покривало над каросерията от онзи тип, при закупуването на който най-вероятно трябваше да предоставиш документ, че си на повече от петдесет, и изглеждаше като собственост на някое дърто пиянде, което е спряло, за да драйфа.
— С какво можем да им помогнем, така или иначе? — попитах. Напънах се да измисля основателна причина някой да отбие от пътя, като се изключи драйфането. — Не можем да… сменим спукана гума.
— Виж, там има ченгета — посочи мама. Така си беше, полицейската кола също беше спряла край пътя, но до момента каросерията на камиона беше скривала сигналните светлини. Тя добави небрежно. — Може би ще имат нужда от медицинска помощ.