— Това е койот — заявих укорително.
— Точно тъй, госпожице — потвърди Хейфорт весело. — Големичък е, а?
Издишах. Дори градско момиче като мен можеше да види разликата между вълк и койот. Господин Лундгрен или беше ударил някое и друго питие в повече, или просто беше искал да изпробва новия си пистолет.
— Не сте имали много проблеми от подобно естество, нали? — попита майка ми Хейфорт. Задаваше въпроса си по начина, по който го правеше, когато искаше да научи някаква информация по-скоро за баща ми, отколкото за себе си. — Говоря за хора, които са решили лично да се захванат с избиването на вълците? Държите нещата под контрол, нали?
— Правим всичко, което е по силите ни — отвърна Хейфорт. — Повечето местни разбират каква е ситуацията и не искат да прецакат работата, преди да са дошли хеликоптерите. Не бих се изненадал обаче, ако имаме един-два инцидента, преди да започне същинският лов. Лудите глави ще си останат луди глави, каквото и да правим.
Докато казваше последното, той махна с ръка към господин Лундгрен, все едно че той не можеше да го чуе.
— Както казах — правим всичко, което е по силите ни.
Майка ми не изглеждаше особено удовлетворена от този отговор. Тонът й беше малко студеничък, когато промърмори:
— Казвам същото и на пациентите си.
Тя се извърна към мен и се намръщи.
— Изабел, не пипай това.
Все едно имах намерение да го направя. Изкатерих се обратно през треволяците и застанах до нея.
— Не сте пили тази вечер, нали докторе? — попита Хейфорт, когато мама тръгна към колата. Двамата с нея се спогледаха. Враждебност с карамелена глазура.
Мама му се усмихна широко:
— О, да, пила съм — тя млъкна за малко, давайки му възможност да осмисли казаното. — Затова Изабел шофира. Хайде, Изабел.
Когато влязохме в колата, мама изсумтя в секундата, в която затръшна вратата след себе си:
— Проклети селяндури. Мразя го този тип. Тази история може би ще ме излекува завинаги от филантропските ми пристъпи.
Дори за миг не й повярвах. Следващия път, когато решеше, че може да помогне по някакъв начин, тя пак щеше да изскочи от колата още в движение. Независимо дали някой искаше помощта й или не.
Предполагах, че в някои отношения се превръщам в копие на майка си.
— Двамата с баща ти обсъждахме възможността да се върнем в Калифорния — обади се тя. — Когато всичко това приключи.
За малко да блъсна колата.
— И кога точно планирахте да ми го кажете?
— Когато нещата станат малко по-сигурни. Имам няколко предложения за работа там; остава само да уточним работното време и да видим за колко ще успеем да продадем къщата.
— Нека да повторя — имах известни проблеми с поемането на въздух. — Кога точно планирахте да ми го кажете?
Майка ми прозвуча объркано:
— Но, Изабел… скоро ще отидеш в колеж, а всичките в списъка ти, с изключение на два, се намират в Калифорния. Така ще ти е по-лесно да си идваш вкъщи. Освен това бях останала с впечатление, че мразиш Мърси Фолс.
— Така си е. Мразя го. Просто… не мога да повярвам, че никой от вас не си направи труда да ме информира, че има такава възможност, преди…
Не бях сигурна как да довърша изречението, така че просто млъкнах.
— Преди какво?
Вдигнах безпомощно едната си ръка във въздуха. Бих вдигнала и двете, но все пак трябваше да държа волана.
— Нищо. Калифорния. Супер. Иха!
Замислих се за това. Щях да натъпча огромните си палта в кашони, щях да имам социален живот, щях да живея на място, където никой не знаеше гнусната история за смъртта на брат ми. Щях да заменя Грейс, Сам и Коул за живот, пълен с направени по телефона планове, топли дни и дебели учебници. Факт е, че плановете ми за бъдещето включваха идеята да отида в калифорнийски колеж. Просто бъдещето идваше доста по-бързо, отколкото бях очаквала.
— Не мога да повярвам, че онзи човек е объркал койота с вълк — обади се майка ми, докато завивах по алеята пред къщата. Помнех деня, в който бяхме дошли тук за първи път. Тогава си бях помислила, че къщата изглежда като декор от филм на ужасите. Сега видях, че съм забравила лампата в стаята си включена, и това ми напомни за сцена от детска книжка — огромно имение, сякаш излязло от епохата на Тюдорите, с едно малко, обляно в жълта светлина прозорче на последния етаж. — Те нямат нищо общо!