Сам ме целуна.
Целувката му попадна в крайчето на устните ми, защото лицето ми все още беше извърнато нагоре, но въпреки това не беше плаха и лека, а съвсем истинска. Обърнах се към него и се целунахме отново, този път както трябва. Устните ми горяха от непознатия досег с наболата му брада, а когато той докосна ръката ми, усетих ясно грапавината на мазолите по пръстите му върху кожата си. Цялото ми същество беше изпълнено от неудържим първичен копнеж. Не можех да разбера как нещо, което бяхме правили толкова много пъти, можеше да бъде толкова странно, ново и плашещо.
Докато се целувахме, вече нямаше значение, че допреди броени часове съм била вълк и скоро отново щях да се превърна в такъв. Нямаше значение, че отвъд пределите на този прекрасен миг светът беше осеян с хиляди капани, заложени специално за нас двамата. Единственото, което имаше значение, бе това: носовете ни се докосваха, устните му бяха меки и нежни, а сърцето ми се раздираше от сладостна болка.
Сам отдръпна устни от моите, за да притисне лице към шията ми, и остана така, държейки ме здраво в обятията си. Беше ми малко трудно да дишам заради пламенната му прегръдка, пък и предницата на фолксвагена се забиваше болезнено в бедрото ми, но за нищо на света не бих му позволила да ме пусне.
Сам каза нещо, което не можах да разбера, защото устните му бяха притиснати към кожата ми.
— Какво каза? — попитах.
Той ме пусна и погледна към мястото, където бях облегнала ръка върху предния капак, след което плъзна палеца си по безименния ми пръст и се загледа в докосващите ни се ръце, сякаш бе очарован от това, което вижда.
— Липсваше ми това да гледам лицето ти — промълви нежно, но така и не ме погледна, докато го казваше.
Над нас светлините трептяха и се променяха. Нямаха начало или край, но въпреки това изглеждаха така, сякаш ни напускаха. Отново се замислих за калта под ноктите му, за драскотините върху слепоочието му. Какво друго се беше случило, докато бях в гората?
— На мен ми липсваше това да си имам лице — подчертах. Тази реплика ми се беше сторила забавна, докато се оформяше в главата ми, но когато я произнесох, нито един от двама ни не се засмя. Сам отдръпна ръката си и вдигна очи към северното сияние, а аз внезапно осъзнах колко гадно се държах, как така и не му бях казала нищо мило; нищо, което би му било приятно да чуе след толкова дълга раздяла. Моментът да отвърна на думите му обаче беше отминал, а не знаех как да кажа нещо, което да не прозвучи сладникаво и клиширано. Зачудих се дали да не му кажа обичам те, но дори самата мисъл да го произнеса гласно ме накара да се почувствам странно. Нямах представа защо беше така; всъщност аз наистина го обичах, толкова силно, че чак болеше.
Това обаче не променяше факта, че не знаех как да го кажа. Затова просто протегнах ръка към него и той я взе в своята.
Извън колата светлините бяха още по-впечатляващи; имах чувството, че самият въздух край нас се движеше и блещукаше във виолетово и розово. Протегнах свободната си ръка над мен, сякаш можех да докосна северното сияние. Беше студено, но това беше приятен студ, от онзи тип, който те кара да се чувстваш жив. Над главите ни небосводът бе толкова ясен, че можехме да видим всяка звезда, която можеше да види нас. Сега, след като бях целунал Грейс, не можех да спра да мисля за това как я докосвам. Имаше толкова много места, по които исках да прокарам пръсти: мекичката кожа в сгъвката на лакътя й, извивката точно над бедрената й кост, нежната изпъкналост на ключицата. Неистово копнеех да я целуна отново, защото просто не можех да се наситя на устните й, исках още и още, но вместо това двамата просто се държахме за ръце, зареяли погледи нагоре, в безкрая на нощта. Чувството ми напомняше за пропадане или може би за полет.
Бях разкъсван между подтика да се отскубна от хватката на този магически съзерцателен миг и да пристъпя към онова още и желанието си да остана тук завинаги, изпълнен с копнеж и обгърнат от сигурност. В секундата, когато прекрачехме отново прага на къщата, ловът на вълците щеше да се превърне в нещо истинско и материално, а аз не бях готов затова.
Неочаквано Грейс ме попита:
— Сам, ще се ожениш ли за мен?
Трепнах и извърнах очи към нея, но тя продължаваше да гледа към звездите, все едно просто се бе поинтересувала какво мисля за времето днес. Погледът й обаче беше някак съсредоточен и напрегнат, в пълен контраст с небрежния й тон.
Не знаех какво очаква да й отвърна. Имах желанието да се разсмея гръмко, защото внезапно осъзнах, че тя беше права — да, горите щяха да ми я отнемат през студените месеци, но тя не умираше; не я бях изгубил завинаги. Сега тя беше тук, до мен, и в сравнение с този факт всичко друго изглеждаше дребно, незначително, лесно преодолимо.