— Сам? — прошепнах. Бях убедена, че съм спала едва няколко минути, а той ме е събудил, когато си е легнал.
Той изсумтя сънливо някъде иззад мен и сега разбрах, че това, което усещах върху себе си, всъщност не беше одеяло, защото бях завита със Сам. При нормални обстоятелства малкият дар на присъствието му би ме изпълнил с радостна възбуда, а после би ме върнал към съня, но сега бях толкова убедена, че някой е стоял край леглото, та беше плашещо да установя, че всъщност Сам е бил до мен през цялото време. Косъмчетата отзад на шията ми настръхнаха и аз се напрегнах. Когато очите ми привикнаха към тъмнината, вече можех да различа хартиените жеравчета на Сам, които се люлееха над главата ми, движени от невидимия вятър.
Чух някакъв шум.
Прозвуча като притъпен удар, сякаш някой е тръгнал да пада и е бил хванат. Затаих дъх и се заслушах — идваше някъде от долния етаж, факт, потвърден от ново глухо тупване. Гостната? Или пък някой се боричкаше с някого в задния двор.
— Сам, събуди се — казах внимателно. Когато се обърнах, с изненада видях блясъка от очите му в мрака. Той вече беше буден и слушаше напрегнато, също като мен.
— Чу ли това? — прошепнах.
Сам кимна. По-скоро чух звука от търкането на главата му във възглавницата, отколкото видях движението.
— Гаражът? — предположих. Той кимна отново.
Поредното глухо изстъргване потвърди предположението ми. Измъкнахме се бавно от леглото; все още бяхме облечени със същите дрехи, които бяхме носили, докато преследвахме северното сияние. Сам ме поведе надолу по стълбите и после през гостната, така че аз бях първата, която забеляза Коул да излиза от коридора към спалните на долния етаж. Косата му стърчеше във всички посоки. Досега изобщо не бях смятала, че полага каквито и да било грижи за прическата си — небрежните рок звезди не би следвало да се стараят, за да докарат вид на небрежни рок звезди — но вече ми стана ясно, че в естествения си вид косата му явно беше щръкнала и той правеше нещо по въпроса. Беше само по боксерки и изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото притеснен.
С глас, няколко степени по-близо до съня, отколкото до будното състояние, Коул промърмори тихо:
— Какво става, по дяволите?
Нашата босонога хайка остана там още няколко минути, заслушана за нови звуци. Не се чу нищо. Сам прокара ръка през косата си, която придоби комичния вид на разперена паунска опашка. Коул вдигна пръст пред устните си и посочи към вратата, която водеше от кухнята към гаража. Установих, че ако затая дъх, все още мога да чуя някакво тътрене от тази посока.
Коул се въоръжи с метлата, подпряна в ъгъла до хладилника, а аз взех нож от дървената стойка на рафта. Сам изгледа изумено и двама ни, след което ни последва с празни ръце.
Застанахме пред вратата в очакване на нови шумове. Миг по-късно прозвуча трясък, този път доста по-силен от преди, в който се долови ясно различим металически звън. Коул ме погледна и повдигна вежди, като същевременно отвори вратата, а аз се пресегнах, за да включа лампата в гаража.
И тогава видяхме…
съвършено нищо.
Разменихме озадачени погледи.
Пристъпих в гаража и се провикнах:
— Ехо, има ли някой?
Междувременно Коул се обърна към Сам с тон, който показваше, че се е почувствал подло предаден:
— Не мога да повярвам, че тук през цялото време е имало още една кола и ти не си ми казал!
Гаражът, подобно на повечето гаражи, беше претъпкан с всякакви странни и миризливи неща, които човек не би искал да държи в къщата си. Основната част от пространството беше заето от очукано и прашно червено беемве комби, но присъстваха още задължителната сенокосачка, работен плот, покрит с малки метални войничета, и окачен над вратата регистрационен номер от Уайоминг, на който пишеше „бек 89“.
Погледът ми отново беше привлечен към колата.
— Шшш — казах. — Вижте!
Върху предния капак беше паднала ръчна косачка. Минах пред момчетата и изправих косачката, след което забелязах лека вдлъбнатина върху капака. Прокарах пръст по нея:
— Това така ли беше преди?
— Да. От десетина години — отвърна Сам, след което дойде при мен. Беемвето не беше най-запазената кола на света и гаражът все още смърдеше на каквато там течност беше текла от двигателя за последно. Той посочи един сандък с инструменти, преобърнат край задната броня. — Това обаче не беше така преди.