Сърцето ми трепна, защото животното беше бяла вълчица. Оливия беше бяла вълчица, а аз не я бях виждала от толкова отдавна. После обаче Сам изсумтя: „Шелби“ и аз видях, че беше прав. В движенията на вълчицата нямаше нищо от гъвкавата грациозност на Оливия във вълчата й форма, а когато вдигна глава, това беше рязко, изпълнено с подозрителност движение. Тя погледна към къщата и сега окончателно се убедих, че това не бяха очите на Оливия. Шелби вдигна крак и демонстративно се изпика до барбекюто.
— Браво на теб — промърморих.
Сам се намръщи.
Наблюдавахме в мълчание как Шелби измина пътя от барбекюто до друга точка от двора, където отново маркира територията си. Беше сама.
— Мисля, че става все по-зла — прошепна Сам. Навън Шелби стоеше неподвижно, загледана в къщата. Изпитах тревожното усещане, че гледа към нас, въпреки че за нея трябваше да сме просто неподвижни силуети, ако изобщо беше способна да ни различи. Въпреки това дори и оттук можех да видя как козината на врата й настръхва.
— Тя — и двамата подскочихме, когато Коул се обади зад нас — е откачена.
— Какво искаш да кажеш? — попитах.
— Виждал съм я, когато поставям капаните. Тя е смела и зла като демон.
— Е, това го знам — казах. Потръпнах, когато си спомних вечерта, в която Шелби се беше хвърлила през стъклото на прозореца, за да ме нападне. А после и за очите и сред гръмотевичната буря. — Опитвала се е да ме убие повече пъти, отколкото ми се иска да си спомням.
— Тя е уплашена — прекъсна ме внимателно Сам. Той продължаваше да гледа към Шелби, чиито очи бяха приковани в него, само в него и никого другиго. Беше ужасно зловещо. — Тя е уплашена, самотна, разгневена и изпълнена с ревност. С теб, Грейс, и с Коул, и с Оливия глутницата се променя наистина бързо, а тя няма накъде повече да пропада. Тя губи всичко.
Видях, че последната ми палачинка е започнала да загаря, и бързо дръпнах тигана от котлона.
— Не ми харесва това, че се навърта наоколо.
— Аз не… не мисля, че трябва да се притесняваш — каза ми Сам. Шелби продължаваше да стои неподвижно, загледана в силуета му. — Смятам, че тя обвинява мен.
Внезапно Шелби трепна уплашено в същата секунда, в която чухме гласа на Коул откъм задния двор:
— Чупката оттук, откачена кучко!
Тя потъна в мрака, а задната врата се затръшна.
— Благодаря ти, Коул. Това беше невероятно изтънчено от твоя страна — отбелязах.
— Изтънчеността е едно от най-добрите ми качества — ухили се той.
Сам продължаваше да гледа навън през прозореца, смръщил вежди:
— Чудя се дали тя…
Оставеният на кухненския плот телефон иззвъня и го прекъсна. Коул вдигна, начумери се и ми подаде слушалката, без да каже нищо. Върху дисплея беше изписан номерът на Изабел.
— Ало? — казах.
— Грейс…
Зачаках, за да чуя някакъв коментар относно човешката си форма, нещо безцеремонно и саркастично, но тя каза само това: Грейс.
— Изабел — промърморих на свой ред, просто за да кажа нещо. Погледнах към Сам, чието изражение отразяваше моето собствено объркване.
— Сам там ли е?
— Аха. Ти… искаш ли да говориш с него? — Не. Просто исках да се уверя, че ти…
Изабел млъкна. Край нея беше ужасно шумно.
— Грейс, Сам каза ли ти, че в гората беше намерено мъртво момиче? Убито от вълци?
Погледнах към Сам, но той нямаше как да чуе думите на Изабел.
— Не ми е казал — отвърнах неспокойно.
— Грейс, вече знаят коя е тя.
Цялото ми същество потъна в напрегнато мълчание.
— Тялото е на Оливия — каза Изабел.
Оливия.
Оливия.
Оливия.
Виждах всичко около себе си с кристална яснота. Върху вратата на хладилника имаше снимка на мъж, който стоеше до кану-каяк, вдигнал два пръста в знака на победата. До нея беше залепен някакъв мръсен магнит с формата на зъб, върху който бяха изписани името и телефоните на зъболекарски кабинет. Върху повърхността на плота до хладилника имаше няколко дълбоки резки, а отгоре му стоеше стара стъклена бутилка от кока-кола, в която бяха пъхнати молив и една от онези химикалки с пластмасово цветенце в края. Кухненската мивка капеше на всеки единайсет секунди, като капката първо се завърташе по посока на часовниковата стрелка по края на чучура, преди да събере достатъчно смелост, за да падне в канала отдолу. Никога досега не бях забелязвала как всичко в тази кухня беше издържано в топли цветове. Кафявото, червеното и оранжевото обагряха плотовете, шкафовете и плочките, дори и избелелите фотографии, окачени по вратите на шкафовете.