— Какво й каза? — натърти Сам. — Кажи ми какво й каза?
Не можех да разбера защо ме пита нещо подобно, при положение че не бях казала нищо. Намръщих му се и тогава видях, че той държи телефона до ухото си, въпреки че нямах спомен да съм му го давала.
Мислех си, че аз съм ужасна приятелка, защото не чувствам никаква болка. Просто оглеждам кухнята и си мисля, че ако това беше моята кухня, щях да купя някакъв килим, защото голият под е толкова студен под краката ми. Явно изобщо не съм обичала Оливия, защото изобщо не ми се плаче. Мисля си за килими, а не за това, че тя е мъртва.
Гласът на Сам привлече вниманието ми:
— Грейс…
На заден фон Коул крачеше из помещението и говореше нещо в телефонната слушалка.
— Какво мога да направя за теб?
Помислих си, че това е много странен въпрос. Просто стоях и го гледах.
— Добре съм.
— Не, не си — каза той нежно.
— Добре съм — настоях. — Аз не плача. Изобщо не ми се плаче.
Той приглади назад косата ми, придърпвайки я назад, сякаш се канеше да я върже на конска опашка, и прошепна в ухото ми:
— Но ще заплачеш.
Положих глава на рамото му, защото изведнъж ми се бе сторила толкова тежка, че беше невъзможно да я задържа изправена.
— Искам да се обадя на разни хора и да разбера дали са добре. Искам да се обадя на Рейчъл — казах. — Искам да се обадя на Джон. Искам да се обадя на Оливия.
Твърде късно осъзнах какво точно съм казала и отворих уста, все едно се надявах някак да погълна думите си обратно и да произнеса нещо по-логично.
— О, Грейс — промълви Сам и докосна брадичката ми, но неговото състрадание ми се стори странно и далечно.
Чух Коул да говори в слушалката с някакъв коренно различен глас, какъвто никога досега не го бях чувала да използва:
— Е, в момента не можем да направим почти нищо по въпроса, нали така?
Трийсет и трета глава
През нощта Грейс беше тази, която не можеше да заспи. Самият аз се чувствах като празна чаша, която се движеше и накланяше в опит да улови струйките на съня; беше само въпрос на време, преди да се напълни достатъчно, за да ме повлече надолу.
Стаята ми беше тъмна, като се изключат коледните лампички, окачени под тавана, мънички съзвездия в клаустрофобичното небе. Исках да протегна ръка и да измъкна щепсела от контакта до леглото, за да се потопим напълно в мрака, но умората шепнеше в ухото ми и ме разсейваше. Не можех да разбера как бе възможно да се чувствам толкова уморен, след като предишната нощ най-сетне бях успял да поспя. Имах усещането, че тялото ми си е припомнило насладата от съня сега, когато Грейс се бе завърнала, и не можеше да му се насити.
Тя беше приседнала до мен, облегнала гръб на стената и с крака, мушнати под завивките. Галеше нежно гърдите ми и това определено не ми помагаше в опитите да остана буден.
— Хей — промълвих и протегнах ръка към нея; пръстите ми едва успяха да докоснат рамото й. — Ела долу при мен и заспивай.
Тя вдигна ръка и я притисна към устните ми; лицето й беше тъжно и някак чуждо, маска на Грейс, носена от друго момиче в сумрака.
— Не мога да спра да мисля — простена.
Познавах достатъчно добре това усещане, така че се изправих на лакти: пръстите й се плъзнаха надолу от устните ми и отново се настаниха върху гърдите ми.
— Трябва да си легнеш — казах й. — Това ще помогне.
Изражението на Грейс беше печално и пропито с несигурност; изражение на малко момиченце, което не знае какво да прави. Аз се надигнах до седнало положение и я придърпах към себе си. Двамата седяхме облегнати върху рамката на леглото, а главата й лежеше върху гърдите ми, там, където преди малко бе стояла ръката й. Тя ухаеше на моя шампоан.
— Не мога да спра да мисля за нея — прошепна Грейс вече малко по-смело сега, когато не можех да срещна погледа й. — А после си мисля за това как в момента би трябвало да съм си у дома, но… Сам, не искам да се връщам там.
Не бях сигурен какво трябва да отвърна на това. И аз не исках тя да се връща там, но също така знаех, че мястото й не беше тук. Ако беше напълно излекувана и бях уверен, че ще остане човек до края на дните си, щях да й кажа, че трябва да отидем и да поговорим с родителите й. Щяхме да се справим; щяхме да ги накараме да разберат, че сме сериозни, а после отново щях да спя сам в празното си легло, докато тя не се пренесеше официално в къщата. Щях да се чувствам много зле, но знаех, че мога да го преживея. Бях й казал, че искам да направим всичко по правилния начин, и все още го мислех.