Четири. Не знаех какво искам. После го чух как спря да диша и секунда по-късно усетих устните му върху моите.
Тази целувка не беше като предишните — яростни, изпълнени с копнеж и отчаяние. Тази целувка не бе като никоя друга, която помнех. Тя беше толкова нежна, че напомняше за спомен от целувка, толкова внимателна, сякаш някой прокарваше пръсти по устните ми. Те леко се разтвориха, но това, което се изплъзна измежду тях, беше съвсем тихо; шепот, а не вик на удоволствие. Ръката на Коул докосна шията ми, притисна палец точно под челюстта ми. Това не беше докосване, което казва искам още. Това бе докосване, което казва искам точно това.
Бях съвършено безмълвна. Мислех, че и двамата сме забравили да дишаме.
Коул се отдръпна бавно и седна на леглото, а аз отворих очи. Изражението му беше непроницаемо. Това бе маската, която си слагаше, когато нещо беше важно за него.
— Така щях да те целувам, ако те обичах — каза тихо той.
После се изправи леко сковано и вдигна ключовете за колата от мястото върху леглото, където се бяха изплъзнали. Така и не ме погледна, когато си тръгна и затвори вратата след себе си.
В къщата беше толкова тихо, че можех да чуя стъпките му, докато слизаше надолу по стълбите. Първите му крачки бяха бавни и някак колебливи, след което ускори ход.
Притиснах палец към шията си там, където ме беше докоснал, и затворих очи. Не се чувствах така, сякаш не съм се съпротивлявала или се бях предала. Досега така и не бях осъзнавала, че съществува и трети вариант, но дори и това просветление да ме бе сполетяло по-рано, никога не бих предположила, че този трети вариант би могъл да има нещо общо с Коул.
Въздъхнах дълбоко и шумно, разтваряйки устните, върху които все още гореше неговата целувка. След което седнах и измъкнах кредитната си карта.
Трийсет и пета глава
На следващата сутрин нямах никакво желание да ходя на работа, предвид факта, че целият ми свят се беше насочил към неизбежната си гибел, но не можех да измисля приемливо оправдание за пред Карин, така че напуснах къщата и поех с колата към Мърси Фолс. Освен това не можех да издържам повече на звуците, които се чуваха от банята на долния етаж — трансформиралата се във вълчица Грейс скимтеше и яростно дращеше по стените — така че в някаква степен беше облекчение да се махна оттам, макар да се чувствах гузен, задето разсъждавам по този начин. Това, че нямаше какво да ми напомня непрекъснато за обзелата я паника, не означаваше, че тя се е успокоила или се чувства по-добре.
Беше прекрасен ден, за първи път от седмица, без дори намек, че може да завали. Небето беше обагрено в замечтаното синьо на лятото, подранило с няколко месеца, а листата на дърветата блестяха в няколко хиляди нюанса на зеленото — от блестящо електриково до почти черно. Наместо да паркирам зад магазина, както правех обикновено, спрях на централната улица, но достатъчно далеч от центъра, за да не ми се налага да подхранвам автоматите за паркиране. Всъщност в Мърси Фолс достатъчно далеч; трябваше да се чете като „на няколко пресечки“. Оставих якето си на седалката до шофьора, мушнах ръце в джобовете си и тръгнах на разходка.
Мърси Фолс не беше проспериращ град, но притежаваше някакъв старомоден чар и като за неговите си стандарти имаше доста оживен център. Цялостната му атмосфера, съчетана с близостта до красивите погранични езера, привличаше туристите, а туристите носеха пари. Мърси Фолс им предлагаше няколко улици с бутикови магазинчета, които ги подканваха да се разделят със съдържанието на портфейлите си. Тези магазинчета бяха от онзи тип, който караше мъжете да изчакат половинките си в колата или ги подтикваше да отидат и да разгледат железарията на Грийвс Стрийт, но въпреки това аз поглеждах към витрините им, докато минавах покрай тях. Ходех в самия край на тротоара, за да ме огряват лъчите на предпазливото утринно слънце. Усещането от топлината върху кожата ми беше прекрасно мъничко утешение в тази едновременно кошмарна и удивителна седмица.
Подминах някакъв магазин, в който се продаваха дрехи и разни джунджурии, след което се върнах, за да застана пред витрината. От другата й страна стоеше безглав манекен, облечен в бяла лятна рокля. Беше съвсем простичка, с тънки презрамки на раменете и коланче на талията. Материята, от която беше изработена, май се наричаше басма. Представих си Грейс, облечена в нея, с тънките презрамки върху раменете й, с триъгълника оголена кожа точно под шията и подгъва, падащ малко над коленете й. Можех да си представя бедрата й под ефирния плат и как той се набира под пръстите ми, когато я хващам през кръста, за да я придърпам към себе си. Това беше рокля, изтъкана от безгрижие, лятна топлина, трева, стигаща до глезените, и блестящи под слънчевите лъчи руси коси.