Карин ме посочи с молива си:
— Точка за теб.
Тя свали молива си и почука с върха му по листа пред себе си, жест, който внезапно ми напомни за Грейс.
— Сам, знам, че Бек е… болен и това може би не ти е приоритет в момента, но все пак мислил ли си какво ще правиш по въпроса с колежа?
Примигнах при тези думи и кръстосах ръце пред гърдите си. Карин погледна на позата, която бях заел, сякаш тя беше съществена част от отговора ми.
— Аз… — поколебах се — … все още не съм мислил сериозно в тази насока.
Не исках тя да си помисли, че не съм достатъчно мотивиран, така че добавих:
— Чакам, за да видя къде ще се запише Грейс.
С половин секунда закъснение осъзнах, че това ми изказване бе грешка поради поне три причини, основната от които беше, че Грейс официално се водеше за изчезнала.
В изражението на Карин обаче не долових съчувствие или объркване. Тя просто ме изгледа продължително и замислено, притиснала палец към брадичката си. Тогава се почувствах така, сякаш тя всъщност знаеше истината за нас, а двамата с Бек просто се бяхме включили в играта и се бяхме престрували на нормални хора с нормални проблеми, единствено за да поддържаме целия театър.
Не ми задавай този въпрос.
— Просто се чудех, защото ако не ти предстои училище, щях да те попитам дали не искаш да минеш на пълен работен ден — каза Карин.
Това не бяха думите, които очаквах от нея, така че не казах нищо.
— Знам какво си мислиш — продължи тя. — Парите не са много. Ще увелича заплащането ти на час с два долара.
— Не можеш да си го позволиш.
— Ти продаваш много книги за нас. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че човекът зад щанда винаги ще бъдеш ти. Всеки ден, в който седиш на този стол, е ден, в който не е нужно да се притеснявам какво се случва в книжарницата.
— Аз…
Наистина й бях благодарен за това предложение. Не защото имах нужда от парите, а защото имах нужда от доверието в мен. Почувствах как по лицето ми се разлива топлина, а устните ми леко се разтеглят в усмивка.
— Искам да кажа, че се чувствам леко гузна от това да възпрепятствам постъпването ти в колеж за още една година — подчерта Карин. — Но ако така или иначе ще изчакваш…
Чух звънчето, което възвестяваше отварянето на вратата. Един от нас трябваше да отиде там и в момента наистина се радвах, че този човек съм аз. Не защото разговорът беше неловък или неприятен, точно обратното. Имах нужда от малко време, за да обмисля чутото и да го претегля, за да бъда уверен в думите и изражението си, когато заговоря отново. В момента се чувствах твърде неблагодарен и твърде бавен в отговорите си.
— Може ли да го обмисля? — попитах.
— Бих била изумена, ако не го направиш — усмихна се Карин. — Ти си доста предвидим, Сам.
Ухилих й се в отговор и се обърнах, за да посрещна новодошлия клиент. Така, в крайна сметка, бях широко усмихнат, когато влязлото в книжарницата ченге ме видя за първи път.
Усмивката ми се стопи. Или по-точно остана на лицето ми за още няколко секунди, докато устните ми стояха разтеглени, за да изразят емоция, която вече си беше отишла. Полицаят можеше да е тук за всичко. Можеше да иска да поговори с Карин. Или да зададе някой бърз въпрос.
Аз обаче знаех, че случаят не е такъв.
Сега видях, че това беше полицай Уилям Кьониг. Кьониг беше млад, сдържан, познат. Искаше ми се да вярвам, че предишните ни разговори ще наклонят везните в моя полза, но изражението му ми казваше всичко, което имах нужда да знам. То беше съвършено безизразно, изражение на човек, който съжалява за предишните си прояви на доброжелателност.
— Труден си за откриване, Сам — каза Кьониг, докато бавно се приближавах към него. Чувствах висящите край тялото ми ръце като безполезни израстъци.
— Така ли? — попитах. Наежих се и заех отбранителна позиция, въпреки че тонът му прозвуча небрежно, не ми пукаше дали мога да бъда открит. Също така не ми харесваше идеята, че някой ме е търсил.
— Казвах им аз, че тази книжарница е мястото, където можем да те намерим — продължи Кьониг.
Кимнах:
— Доста добро предположение.
Мислех, че би трябвало да го попитам: Какво мога да направя за вас?, но в действителност не исках да знам. Това, което исках, беше да ме оставят на мира, за да обмисля на спокойствие всичко, което се бе случило през последните седемдесет и два часа.