— Ще трябва да ти зададем няколко въпроса — каза Кьониг. Зад него звънчето над вратата иззвъня отново и някаква жена влезе в книжарницата. Носеше огромна пурпурна чанта, от която не можех да откъсна очи.
— Къде са книгите ви за самопомощ? — попита ме тя, без изобщо да обръща внимание на факта, че срещу мен стоеше полицейски служител. Може би не беше чак толкова необичайно хората да си говорят с полицейски служители, въпреки че ми беше трудно да си го представя.
Ако Кьониг не беше тук, щях да й кажа, че всяка книга, която някога е била написана, всъщност е книга за самопомощ, и щях да я помоля да бъде малко по-конкретна. В резултат тя щеше да си тръгне оттук с четири книги, вместо само с една, защото бях добър в работата си. Сега обаче казах просто:
— Ето там. Точно зад вас.
— Ще трябва да ти зададем няколко въпроса в участъка — уточни Кьониг. — Насаме.
Насаме.
Това не звучеше добре.
— Сам? — обади се Кьониг.
Осъзнах, че продължавам да гледам пурпурната кожена чанта, която бавно се придвижваше из книжарницата. Телефонът на жената беше звъннал и в момента тя бърбореше нещо по него.
— Ами добре — казах. — Искам да кажа, че съм длъжен да дойда, нали така?
— Всъщност не си длъжен да правиш нищо. Но нещата са далеч по-малко неприятни, когато не се стига до съдебна заповед.
Кимнах. Думи. Трябваше да кажа нещо. Какво трябваше да кажа? Помислих си за Карин, която стоеше в задната стаичка и смяташе, че всичко е под контрол, защото аз бях тук.
— Ще трябва да кажа на шефката си, че се налага да изляза. Нали няма проблем?
— Разбира се.
Чух го как се затътри след мен, когато тръгнах към задната част на книжарницата.
— Карин — казах, облягайки се върху рамката на вратата. Въпреки усилията, които положих, не успях да прозвуча небрежно. Хрумна ми, че обикновено не се обръщах към нея по име, и се почувствах странно, докато го произнасях:
— Съжалявам. Ще трябва да изляза за малко. Ъъ… Полицай Кьониг… иска да отида в участъка, за да ме разпитат.
За миг изражението й остана непроменено, а след това сякаш всичко в нея се напрегна.
— Иска какво? Тук ли е в момента?
Тя се измъкна от стола си и застана до мен на вратата, за да се увери, че Кьониг стои край щанда, загледан в едно от хартиените жеравчета, което бях окачил на балкончето над главата си.
— Какво става тук? — попита тя. Това беше енергичният й, експедитивен тон, който използваше, когато разговаряше с проблемни клиенти; той беше напълно лишен от емоции и показваше ясно, че не иска да я занимават с глупости. И двамата наричахме това й превъплъщение Деловата Карин. То я превръщаше в съвършено различен човек.
— Госпожо… — каза Кьониг извинително; това беше обичайната реакция, когато някой се сблъскаше с Деловата Карин. — Един от нашите следователи има няколко въпроса към Сам. Той ме помоли да го отведа в участъка, за да поговорим на спокойствие.
— Да поговорите — повтори Карин. — Това не е ли един от онези разговори, на които е по-добре да присъства адвокат?
— Всичко зависи от Сам. В момента той не е обвинен в нищо.
В. Момента.
И двамата с Карин го чухме. В момента беше просто един по-различен начин да се каже засега. Тя ме погледна:
— Сам, искаш ли да се обадя на Джефри?
Разбрах, че изражението ми ме е издало, защото тя отговори сама на въпроса си:
— В момента не е на разположение, нали?
— Ще се оправя — промърморих.
— Това ми прилича на тормоз — обърна се Карин към Кьониг. — Той е лесна мишена, защото не е като останалите. Мислите ли, че ако Джефри Бек беше в града, щяхме да водим този разговор?
— С цялото ми уважение, госпожо — каза Кьониг, — но ако Джефри Бек беше в града, най-вероятно щяхме да разпитваме него.
Карин стисна устни с недоволно изражение. Кьониг отстъпи назад и посочи към входната врата. Сега вече можех да видя паркираната пред книжарницата полицейска кола, която ни очакваше.
Бях преизпълнен с благодарност към Карин, задето се беше застъпила за мен. Задето реагираше така, сякаш случващото се я засяга лично. Най-накрая тя каза:
— Сам, обади ми се. Ако имаш нужда от нещо. Ако се чувстваш некомфортно. Искаш ли да дойда с теб?
— Ще се оправя — повторих.
— Всичко ще бъде наред — увери я Кьониг. — В момента не се опитваме да притиснем никого в ъгъла.