— Знам следното за Коул — обади се Джеръми. Подсиленият му от тишината глас прозвуча така, все едно се намираше на амвон. — Религията на Коул е развенчаването на невъзможното. Той не вярва в идеята, че нещо е невъзможно. Той не вярва в думата не. Религията на Коул е да изчака някой да му каже, че нещо е невъзможно, за да го опровергае. Каквото и да е. Няма значение какво е това нещо, стига да не може да бъде направено. Ето ти една история за Сътворението. В началото на времето съществували океан и празнота. Тогава Господ превърнал океана в свят, а празнотата в Коул.
Виктор се разсмя.
— Мислех, че си будист — изненада се Джен.
— На половин работен ден — отвърна Джеръми.
Развенчаване на невъзможното.
Сега боровете се издигаха толкова високо от двете страни на пътя, че се чувствах така, сякаш си проправям път през центъра на света. Мърси Фолс вече се намираше на неизброимо количество мили зад мен.
Отново бях на шестнайсет, а пътят разгръщаше пред мен безкрайни възможности. Чувствах се пречистен, празен, опростен. Можех да пътувам вечно, да отида навсякъде. Можех да бъда какъвто си поискам. Аз обаче усещах магнетичната сила на Пограничната гора край мен, усещах я как ме тегли към себе си.
За първи път не чувствах отговорността на това да бъда Коул Сейнт Клеър като чак такова проклятие. Сега имах цел, невъзможна цел: да открия лек.
Бях толкова близо.
Пътят препускаше под колата; ръката ми беше студена заради вятъра. За първи път от много време се чувствах могъщ. Горите бяха погълнали празнотата, която представлявах, бездната, която мислех, че никога не може да бъде запълнена и задоволена, и ме бяха накарали да изгубя всичко — неща, които никога не бях вярвал, че ще искам да задържа.
Аз бях прероденият Коул Сейнт Клеър. Светът лежеше в краката ми, а денят се простираше на много километри пред мен.
Измъкнах телефона на Сам от джоба си и набрах номера на Джеръми.
— Джеръми — казах.
— Коул Сейнт Клеър — отвърна той бавно и спокойно, сякаш не беше изненадан. В другия край на линията последва тишина. И понеже той ме познаваше, не му бе нужно да ме чуе как го произнасям на глас. — Няма да се върнеш вкъщи, нали?
Трийсет и седма глава
Разпитът протече в някаква кухня.
Полицейското управление на Мърси Фолс беше малко и очевидно зле подготвено за разпити. Кьониг ме преведе покрай стая с диспечери, които млъкнаха насред разговора си, за да ме изгледат, два офиса, пълни с бюра, зад които хора в униформи се бяха привели над компютрите си, и най-накрая ме въведе в една малка стаичка с мивка, хладилник и две машини за закуски. Беше време за обяд и стаята смърдеше нетърпимо на претоплена в микровълнова печка мексиканска храна и повръщано. Беше мъчително горещо.
Кьониг ми посочи един дървен стол край сгъваема маса и разчисти от нея няколко салфетки, чиния с наполовина изяден лимонов пай и кенче от сода. След като ги хвърли в кошчето за боклук, той се изправи на вратата с гръб към мен. Всичко, което можех да видя оттук, беше тилът му и късата му подстрижка, която беше толкова съвършена, че чак зловеща. Точно под линията на косата си имаше тъмен белег от изгаряне, който изчезваше под яката на ризата му. Помислих си, че този белег сигурно си има история — може би не чак толкова драматична, колкото онази, изписана с кръв върху китките ми, но въпреки това история. Самият факт, че всеки има белег, вътрешен или външен, зад който се крие някаква история, внезапно ме накара да се почувствам смазан под тежестта на всичкото това неизказано минало.
Кьониг говореше на някого в коридора и аз успях да доловя единствено отделни думи: „Самюъл Рот… не… гаранция… труп?… какво ще открие“.
Стомахът ми се беше свил, сякаш стиснат от неумолимата хватка на жегата. Нещо в него се извиваше и преобръщаше и внезапно бях обзет от кошмарното усещане, че въпреки жегата или именно заради жегата, щях да се трансформирам тук, в тази малка стаичка, и това щеше да бъде краят.
Положих глава върху ръцете си; масата смърдеше на стара храна, но повърхността й беше хладна под кожата ми. Стомахът ми продължаваше да се бунтува и за първи път от месеци насам аз се чувствах несигурен в собствената си кожа.
Моля те, не се трансформирай. Моля те, не се трансформирай.