Повтарях тези думи наум при всеки свой дъх.
— Самюъл Рот?
Вдигнах глава. На вратата стоеше някакъв полицай с торбички под очите. Миришеше на тютюн. Чувствах се така, сякаш всичко в тази стая беше замислено като директна атака срещу вълчите ми сетива.
— Аз съм полицай Хейфорт. Ще имаш ли нещо против, ако полицай Кьониг остане в стаята, докато разговаряме?
В момента нямах никакво доверие в гласа си, така че просто поклатих глава, все така притиснал ръце към масата. Имах усещането, че вътрешните ми органи са изпаднали в състояние на безтегловност и се движат свободно из тялото ми.
Хейфорт седна срещу мен, като издърпа стола си доста назад, за да освободи място за шкембето си. Носеше бележник и папка, които остави на масата пред себе си. Зад него Кьониг остана изправен до вратата, кръстосал ръце пред гърдите си. Той ми изглеждаше много повече като ченге, официален и добре сложен, но въпреки това познатото му присъствие имаше успокояващ ефект върху мен. Разплутият детектив от своя страна ми се виждаше твърде щастлив от перспективата да ме подложи на разпит.
— Това, което ще направим сега — започна той, — е да ти зададем няколко въпроса, като от теб се очаква да им отговориш по най-добрия възможен начин, нали така?
Гласът му беше приветлив, за разлика от очите му.
Кимнах.
— Къде е баща ти напоследък, Сам? — попита Хейфорт. — Не сме виждали Джефри Бек наоколо от доста време.
— Той е болен — отвърнах. Установих, че вече ми беше далеч по-лесно да лъжа от преди.
— Колко жалко. От какво е болен?
— Рак — сведох очи към масата и смотолевих. — В момента е на лечение в Минеаполис.
Хейфорт си го записа. Щеше ми се да не го беше правил.
— Знаеш ли какъв е адресът на лечебното заведение? — попита той.
Свих рамене. Опитах се да вложа в това си движение максимална доза тъга.
— Ще помогна да го открием — обади се Кьониг.
Хейфорт си записа и това.
— За какво точно ме разпитвате в момента?
Подозирах, че причината не е Бек, а Грейс, и съществена част от мен се съпротивляваше срещу идеята да бъда арестуван за изчезването на някого, когато бях държал в прегръдките си предишната нощ.
— Е, след като питаш…
Хейфорт измъкна папката изпод бележника си, извади от нея снимка и я постави пред мен на масата.
На нея имаше стъпало в близък план. Женско стъпало, слабо и издължено. То, както и малкото, което се виждаше от голия крак, лежеше насред листа. Между пръстите имаше кръв.
Дъхът ми секна.
Хейфорт постави друга снимка върху първата.
Потръпнах и извърнах поглед, едновременно облекчен и ужасен.
— Това изглежда ли ти познато?
Върху прекалено осветената снимка се виждаше голо момиче, бледо като сняг и слабо като дихание, лежащо насред листата. Лицето и шията и бяха кошмарна гледка. Познавах я. Последния път, когато бях видял това момиче, то имаше слънчев загар, усмивка и пулс.
О, Оливия. Толкова съжалявам.
— Защо ми показвате това? — попитах. Дори не можех да погледна към снимката. Оливия не заслужаваше да бъде убита от вълци. Никой не заслужава подобна смърт.
— Надявахме се, че можеш да ни кажеш нещо по въпроса — каза Хейфорт. Докато говореше, той разпръсна пред мен още снимки, всяка от които показваше мъртвото момиче от различен ъгъл. Исках да спре с това. — Била е открита в това състояние на няколко метра от имота на Джефри Бек. Гола. След като дълго е била в неизвестност.
Голо рамо, оплискано с кръв. Кожа, изцапана с кал. Разтворена длан. Затворих очи, но продължих да виждам образите от снимките. Усещах ги как пропълзяват в мен, настаняват се в мислите ми, превръщат се в нещо, което ще населява кошмарите ми.
— Не съм убил никого — отроних. Думите ми прозвучаха фалшиво. Сякаш бяха на език, който не говорех, и ги бях произнесъл с толкова погрешна интонация, че напълно бяха изгубили смисъла си, събрани в подобно изречение.
— О, това е дело на вълците — каза Хейфорт. — Те са я убили. Само дето не мисля, че те са я завлекли чисто гола в този имот.
Отворих очи, но не погледнах към снимките. На стената имаше коркова дъска за обяви, върху която беше закачено листче с надпис: „Моля ви, почистете микровълновата, ако обядът ви експлодира вътре. Мерсаж, от ръководството“.
— Кълна се, че нямам нищо общо с това. Нямах представа къде е била. Не съм го направил аз.